Б. Парис - Срив

— Няма да можеш да му организираш всичко — уморено завърши тя. — Макар че след като парите не са проблем, предполагам, че ще успееш.

— Е, определено ми даде над какво да помисля — кимнах с благодарност. — Ами ти? Някакви новини от неделя насам.

— Не, все същото — намуси се тя.

— Така и не ми разказа за онзи тип от Сиена, нали се сещаш, брата.

— Алфи ли? — Тя стана от мястото си. — Извинявай, ще отскоча до тоалетната, няма да се бавя.

Докато я нямаше, реших, че ще трябва някак да вмъкна Джон в разговора ни и да видя какво ще стане. Но когато се върна, вместо да седне, тя остана права и бързо попита:

— Нали нямаш нищо против да те оставя? Просто утре ще имам тежък ден и се налага да се прибирам.

— Не, разбира се — отговорих аз, изненадана, че тръгва толкова скоро. — Бих станала с теб, но ми трябва чаша кафе, преди да поема към вкъщи.

Рейчъл се наведе и ме прегърна на раздяла.

— Ще се чуем през седмицата — обеща.

Загледах се с любопитство подире й, докато тя си проправяше път през тълпата френски студенти, защото никога не бях я виждала толкова припряна. Дали отиваше на среща с Джон? Може би той я чакаше някъде, в друг бар. Когато стигна до вратата, откъм групичката французи се разнесе вик и видях, че едно момиче се опитва да върне Рейчъл обратно.

— Мадам, мадам! — викаше то, ала Рейчъл вече бе излязла.

Момичето започна да се боричка с едно от момчетата около нея и аз изгубих интерес. Обърнах се и помолих сервитьорката, която тъкмо минаваше край масата, да ми донесе кафе. В следващия момент чух глас над себе си:

— Извинете.

Вдигнах очи и видях французойката да стои пред мен, стиснала малък черен телефон в ръка.

— Съжалявам — продължи момичето, — ала приятелят ми взе това от чантата на приятелката ви.

— Не, това не е нейният телефон — възразих аз, загледана в него. — Тя има iPhone.

— Напротив — настоя французойката. — Моят приятел — тя се обърна и посочи към момчето, с което се боричкаше преди малко — го взе от чантата й.

— И защо го е направил? — намръщих се аз.

— Беше облог, предизвикателство. Много лоша постъпка, аз се опитах да й го върна, но той не ми го даде. А сега е у мен и затова ви го давам на вас.

Погледнах към момчето, което беше посочила. То ми се ухили и притисна длани една към друга пред гърдите си, преди леко да се поклони.

— Много е лош, нали?

— Да — съгласих се аз. — Но не мисля, че телефонът е на приятелката ми. Може да го е взел от някой друг.

Тя му извика нещо и след кратък разговор на френски, при който всички от групата им кимаха в съгласие, се обърна отново към мен.

— Да — повтори тя. — Да. Докато минавала край него, той го дръпнал от чантата й. — Тя ме погледна притеснено. — Ако искате, ще го дам на бармана.

— Не, няма нужда — казах аз и го взех. — Благодаря. Ще се погрижа да си го получи. Надявам се, че приятелят ви не е взел и нещо мое — изгледах я строго.

— Не, не — побърза да ме успокои тя.

— Е, благодаря все пак.

Тя се върна при компанията си, а аз запремятах телефона в ръцете си, като все още не бях убедена, че е на Рейчъл. Беше един от най-обикновените и евтини модели на пазара. Дали Джон й го беше дал? Струваше ми се, че всичко се разпада наоколо ми и вече не знаех на кого да вярвам, съмнявах се дори и в себе си. Отворих капачето на телефона и отидох на списъка с контакти. Имаше записан само един номер. За миг се поколебах, защото не бях сигурна дали наистина искам да го набера. Чувствах се като престъпник. А и дори не знаех дали телефонът е на Рейчъл. После се успокоих, че нямаше нужда да казвам нищо, трябваше само да слушам какво ще отговорят отсреща.

Замаяна от притеснение, набрах номера. Вдигнаха незабавно.

— Защо, по дяволите, ми звъниш? Мисля, че се разбрахме да си пращаме само съобщения.

Дори и да исках да изрека нещо, нямаше да мога. Защото, внезапно, ми стана невъзможно да си поема дъх.

Врявата, която френските студенти вдигаха, докато се готвеха да си тръгнат, ме изтръгна от унеса. Погледнах телефона в ръката си и осъзнах, че в шока си съм забравила да затворя. Но връзката беше прекъснала и аз ужасена се опитвах да преценя дали в онези няколко минути, докато линията е била отворена, се е чуло нещо уличаващо. Ала човекът от другата страна е можел да чуе само гласовете на хората около мен, не и трескавото биене на сърцето ми. Както и да е, вероятно беше затворил почти веднага, защото сигурно е разбрал, че нещо не е наред.

Кафето ми пристигна и аз го изгълтах набързо, понеже Матю щеше да се чуди къде съм, тъй като в бележката си не бях споменала за Рейчъл, а само че излизам да си купя телефон. Бързо отидох до колата и скрих телефона на Рейчъл в жабката на таблото. Исках да се прибера у дома възможно най-бързо, но за нищо на света нямаше да мина по „Блекуотър лейн“, затова просто натиснах газта и се замислих какво ще кажа на Рейчъл, когато се обади. Защото със сигурност щеше да го направи.