Б. Парис - Срив

Забавих крачка, когато осъзнах, че мисълта за тях като двойка не ми допада особено. Макар да обичах Рейчъл от все сърце, Джон ми се струваше твърде нежен по душа, за да е истински щастлив с нея. И твърде млад. Не ми харесваше, че не одобрявам връзката им, но бях доволна, че ще съм подготвена, ако по-късно Рейчъл решеше да ми признае, че с Джон излизат заедно. Можеше и да не е така, разбира се. Може би просто се срещаха като вече бивши любовници, а в такъв случай Рейчъл почти сигурно нямаше да ми каже нищо. Като се замислех, тя никога не ми говореше за мъжете, с които излизаше, вероятно защото не се задържаше дълго с някого.

Внезапно осъзнах, че няма да намеря магазин за телефони в посоката, в която съм тръгнала, затова пресякох улицата и поех обратно към центъра, без да минавам край „Спотид кау“. Малко по-нататък по улицата забелязах бебешкия магазин и се изчервих от срам, когато си спомних как се бях престорила на бременна в онзи ден. Когато се озовах пред вратата, неволно отворих и сама не можех да повярвам: канех се да призная, че бях излъгала за бебето. Но ако исках обратно живота си, трябваше да изясня всичко, затова отидох до касата. Останах доволна, че магазинът е празен и с облекчение видях, че същата млада жена стои зад щанда.

— Не знам дали ме помните — започнах аз. Тя ме погледна въпросително. — Отбих се преди няколко месеца и купих гащеризонче.

— Да, разбира се, спомням си — усмихна се продавачката. — С вас очакваме бебета горе-долу по едно и също време, нали? — Тя погледна към корема ми и когато забеляза липсата на издутина, слисано вдигна очи.

— Съжалявам — неуверено подхвана тя.

— Всичко е наред — побързах да я успокоя. — Всъщност не бях бременна. Мислех, че съм, но не бях.

Тя ме изгледа съчувствено.

— Да не би да е било от онези случаи на мнима бременност? — попита.

Тъй като вярвах, че имам право да запазя поне частица от достойнството си, аз й споделих, че вероятно е било резултат от голямото ми желание това да се случи.

— Сигурна съм, че скоро ще стане — усмихна се младата жена.

— Надявам се.

— Простете ми, че го казвам, но купуването на детската количка ми се стори малко прибързано. Не съм сигурна какво точно можем да направим, но ако поговоря с шефа, може и да го убедя да я вземем обратно на малко по-ниска цена.

— Не дойдох тук, за да се опитам да ви върна количката — уверих я аз, когато осъзнах, че тя точно това си мисли. — Нямам нищо против да я задържим. Отбих се само да ви пожелая всичко добро.

— Много се радвам, че го направихте.

Казахме си довиждане и се отправих към вратата, изненадана колко добре се чувствах вече.

— Между другото нали това беше точната количка? Тъмносинята?

— Да — отвърнах с усмивка.

— Слава богу. Приятелят ви щеше да ме убие, ако бях объркала нещо.

Излязох на улицата, а думите й продължаваха да отекват в главата ми. Приятелят ви. Дали не бях разбрала нещо? Дали не говореше за двойката, която беше в магазина по същото време? Може би, след като бях си тръгнала тогава, тя не е била сигурна коя количка съм поръчала и ги е попитала дали съм искала точно синята. Но тя беше казала „приятел“, а не „приятели“. А и отлично знаеше, че те просто случайно се бяха озовали там по същото време, както и аз. Тогава за кого говореше?

Макар истината да бе пред очите ми, не исках да повярвам. Единственият човек, който знаеше, че съм била в магазина онзи ден, беше Джон, ала ако приемех, че той е уредил да ми изпратят бебешката количка, тогава трябваше да го попитам защо го е направил. Мислите ми отново се оплетоха. Пресякох улицата към кафе „Коста“, където бяхме седнали с него, след като се бяхме срещнали случайно. Поръчах си кафе и се настаних до прозореца, вперила очи в магазина отсреща, докато се опитвах да разбера какво се е случило.

Можеше да е нещо съвсем невинно, та нали Джон винаги ме е харесвал. Вероятно щом е споменал пред продавачката, че съм предложила и той да купи гащеризонче за бебето на приятелката си, продавачката е заговорила за предполагаемата ми бременност. И тогава той импулсивно е решил да ми купи подарък, понеже се е радвал за мен. Но едва ли би избрал нещо толкова скъпо като количка, а и ако беше подарък, защо да го изпраща анонимно? И защо, когато по-късно се бяхме срещнали в Браубъри, той не бе споменал нищо за бременността ми или за количката? Дали се е притеснил от постъпката си? Нищо не ми звучеше логично.

Прозрението, че не е било нещо невинно, ме изплаши ужасно. Дали Джон не беше ме следил в онзи ден, както и по-късно, когато бе почукал на прозореца на колата ми в Браубъри? Като се замислех, беше доста необичайно да се срещнем случайно на два пъти за по-малко от десетина дни. Дали не беше уредил да ми доставят количката анонимно, за да си помисля, че сама съм я купила? За да ме изплаши? Ала тогава той още не знаеше за деменцията ми. Бях му го казала едва на обяда в Браубъри. И защо би направил всичко това? Защото те обича , прошепна някакво гласче в главата ми и сърцето ми заби ускорено. Дали ме обичаше толкова, че да ме мрази?