Б. Парис - Срив

А миналия понеделник, след като се върнах от посещението при теб, разбрах, че е бил в къщата… Нищо не липсваше и нищо не беше строшено, но усещах, че е влизал. Толкова бях убедена, че извиках полицията, но те не намериха следи от проникване с взлом. Ала щом видях, че чашата, която бях оставила отстрани на плота, преди да изляза, се е озовала някак си в съдомиялната, направо се зарадвах. Беше доказателство, че някой е бил в къщата — само че когато го посочих, всички ме изгледаха, все едно съм полудяла. — Спрях да си поема дъх. — Проблемът е, че имам ранна деменция и забравям толкова много неща, че хората вече не ми вярват. Но знам, че е бил в къщата миналия понеделник. И сега съм ужасена, че мога да се окажа следващата му жертва.

Затова искам съвет какво мога да направя? Полицаите вече смятат, че си въобразявам разни неща, така че ако им споделя как убиецът ме преследва, те няма да ми повярват. Особено след като не мога да докажа, че изобщо съм получавала мълчаливи обаждания. Звуча като някоя откачена, нали? — завърших отчаяно аз.

Той замълча за момент и сметнах, че вероятно се опитва да измисли как да се отърве от мен, без да ме обиди.

— Наистина ми се обажда — повторих аз. Вдигнах очи към него и го видях да стои, облегнат на рафта с книги, размисляйки над казаното от мен. — Наистина искам да повярваш, че е така.

— Вярвам ти — бавно произнесе той.

Погледнах го предпазливо, като се питах дали просто не иска да ми угоди.

— Защо? Имам предвид, че никой друг не ми вярва.

— Инстинктивно, предполагам. А и защо би си измислила всичко това? Не ми приличаш на човек, който си търси внимание. Ако беше така, вече щеше да си отишла в полицията или при медиите.

— Може да съм си въобразила всичко.

— Фактът, че ми казваш това, го прави крайно невероятно.

— Значи си готов да повярваш, че съм получавала обаждания от човека, който е убил Джейн? — попитах настойчиво, защото исках да чуя как го потвърждава.

— Не. Вярвам, че някой ти се обажда, но това не е палачът на Джейн.

— Само не ми казвай, че е някой от кол център — изстенах, без да прикривам разочарованието си.

— Не, очевидно е, че са различни обаждания. Някой определено те тормози.

— А защо да не е убиецът?

— Защото няма логика. Виж, какво точно видя, когато мина покрай колата на Джейн? Ако имаше ясна видимост, щеше да я разпознаеш. А ти ми каза, че не си могла.

— Не можах да различа чертите й — потвърдих аз. — Останах с впечатлението, че жената е руса, но само толкова.

— Значи ако беше забелязала някой да седи до нея в колата, най-многото, което би могла да кажеш за него, е дали е бил с тъмна или светла коса.

— Да, но убиецът не го знае. Може да си мисли, че съм го видяла ясно.

Алекс се отдръпна от етажерката и дойде да седне до мен.

— Даже и ако е бил до Джейн, на предната седалка? Полицаите смятат, че тя го с качила, преди да стигнат до отбивката. Ако е било така, той надали е седял отзад.

— Едва ли — съгласих се аз, питайки се какво ли му е коствало да чуе всички слухове, че жена му е имала любовник.

— Има и още един проблем в логиката ти. Ако той наистина вярва, че можеш да идеш в полицията с важна информация за него, защо ще те остави жива? Защо просто да не те убие? Вече е убил веднъж, защо да не го направи пак?

— Но ако не ми се обажда убиецът — казах озадачено аз, — тогава кой?

— Това трябва да разбереш. Но те уверявам, че не ти звъни човекът, който е убил Джейн. — Той се пресегна и улови ръката ми. — Повярвай ми.

— Нямаш представа колко много искам да разбера. — Очите ми се напълниха със сълзи. — Знаеш ли какво направих във вторник сутрин? Взех свръхдоза. Не нарочно, дори не знаех, че съм изгълтала куп таблетки, но предполагам, че е било заради това, защото подсъзнателно не понасям живота си.

— Ако можех да ти спестя поне частица от притесненията ти, бих го сторил — тихо каза той. — Но нямах представа, че убийството на Джейн може да засегне някой друг, освен семейството ни.

— Странно е — тихо отроних аз. — Би трябвало да изпитвам облекчение, че не ми се обажда убиецът. Но преди поне си мислех, че знам кой е. А сега — може да е всеки.

— Много по-вероятно да е някой, когото познаваш. Казвам ти го, макар че може би не искаш да чуеш точно това.

Изгледах го ужасено.

— Когото познавам ли?

— Тате?

Една от дъщеричките му се появи откъм коридора, само по тениска и памперс, стиснала плюшено зайче. Той скочи на крака и я грабна в прегръдките си, докато аз побързах да избърша сълзите си.