Б. Парис - Срив

— Има ли вероятност жена ви да е криела хапчета от вас?

Разстроена от факта, че ме бяха изключили от разговора, понечих да им напомня, че и аз съм там, когато внезапно се досетих за малката купчинка таблетки в чекмеджето си.

— Не, бих забелязал, ако липсват — кимна Матю. — Обикновено аз й ги давам, преди да тръгна за работа сутрин. Така съм сигурен, че няма да ги забрави. — Той замълча. — Освен това споменах пред една от сестрите, че има вероятност съпругата ми да страда от ранна деменция.

Докато двамата обсъждаха вероятността за деменцията ми, аз се мъчех да си обясня дали някак не съм изровила и таблетките от чекмеджето, без да знам какво правя. Не исках да повярвам, че съм го сторила, ала си спомнях колко нещастна и отчаяна бях, и как копнеех да потъна в забрава. Така че, след като бях изгълтала двете таблетки, донесени ми от Матю, може би бях бръкнала в чекмеджето и изпила и другите. Дали подсъзнателно не бях искала да сложа край на живота си, който изведнъж бе станал непоносим?

Бях изтощена от преживяното, а сега и останалата капчица енергия се изпари от тялото ми. Отпуснах се на възглавницата затворих очи, докато сълзите се процеждаха изпод клепачите ми.

— Кас, добре ли си?

— Уморена съм — едва продумах аз.

— Мисля, че е най-добре да я оставите да поспи — предложи лекарката.

Усетих устните на Матю върху бузата си.

— Ще дойда пак утре — обеща той.

В крайна сметка се наложи да потвърдя, че съм изпила хапчетата, защото доказателствата бяха в кръвта ми. Признах, че съм взела таблетките, които съм крила в чекмеджето си, но настоях, че не съм ги събирала там с намерението да се самоубия. Обясних, че просто съм ги прибрала, защото в дните, когато Матю си беше у дома, нямах нужда от тях. Когато ме попитаха защо не съм споделила това с мъжа си, се наложи да призная, че не съм искала той да знае колко силно ми влияят — дотам, че да не мога да свърша нищо.

Със скептично изражение Матю бе изтъкнал, че казаното от мен не е напълно вярно, защото, доколкото той можел да прецени, аз съм можела да действам в разумни граници. Затова се наложи да променя думите си. Единственото хубаво нещо бе, че понеже бях взела толкова малко хапчета, описаха случая като зов за помощ, а не опит за самоубийство.

Когато Матю ме върна у дома на следващата вечер, първото нещо, което направих, бе да се кача в спалнята и да погледна в чекмеджето. Хапчетата ги нямаше. Знаех, че Матю не вярваше, че съм ги взела по случайност. Макар да не ми го каза направо, усещах това като поредния пирон в ковчега на връзката ни. Вината не беше в Матю. Можех да си представя какво е за него да се връща при жена, която в началото на лятото е била леко отнесена, а в края му вече е с деменция, параноя и склонност към самоубийство.

Той настоя да си вземе отпуск през седмицата, макар да го уверявах, че няма нужда. Истината бе, че исках да е на работа, защото трябваше да обмисля накъде съм тръгнала. Случайното приемане на свръхдоза от таблетките ме бе накарало да осъзная колко ценен е животът и бях твърдо решена отново да го поема под контрол, поне докато още можех.

Започнах с това, че отказах да приемам новите сини таблетки, които ми бяха предписани. Обясних на Матю, че предпочитам да се справям без тях, защото трябваше да се върна обратно при нормалния начин на живот. След всичко случило се бях забравила, че щях да излизам с Рейчъл, а вероятно и бездруго нямаше да се сетя. Ала така или иначе изобщо не бях готова, когато тя се появи на прага ни в петък вечер.

— Дай ми само десет минутки — казах аз зарадвана, че я виждам. — Матю сигурно ще ти предложи чаша чай, докато ме чакаш.

Той ме погледна изненадано.

— Нали не се каниш да излезеш?

— Защо не? — намръщих се аз. — Не съм на легло.

— Да, но след станалото. — Той кимна към Рейчъл. — Нали знаеш, че Кас беше в болница?

— Не, нямах представа. — Рейчъл изглеждаше шокирана. — Защо? Какво е станало?

— Ще ти разкажа на вечеря — обещах забързано. Погледнах към Матю, предизвиквайки го да ми каже, че не мога да изляза. — Нали нямаш нищо против да останеш сам тази вечер?

— Не, разбира се, просто…

— Добре съм — настоях аз.

— Сигурна ли си, Кас? — неуверено попита Рейчъл. — Ако си била болна…

— Една вечер навън е точно каквото ми трябва — твърдо заявих аз.

Десет минути по-късно вече бяхме в колата и използвах пътя до Браубъри да й разкажа за случайната свръхдоза. Тя беше ужасена, че хапчетата могат да ме накарат подсъзнателно да направя нещо толкова опасно. Зарадва ми се обаче, когато я уверих, че от днес нямам намерение да пия каквито и да било лекарства. За щастие тя усети, че не искам да говоря повече за случилото се и през останалата част от вечерта обсъждахме съвсем други неща.