Б. Парис - Срив

— Как така…

— Не знам — отвърнах, ядосана, че отново звуча като откачена.

— Липсва ли нещо? Ограбени ли сме? Това ли намекваш?

— Не знам дали сме ограбени, но съм уверена, че някой е влизал в къщата. Можеш ли да се прибереш, Матю? Нямам представа какво да правя.

— Включи ли алармата, когато излезе?

— Да.

— Тогава как са могли да нахълтат, без да я задействат?

— Не знам.

— Има ли следи от влизане с взлом?

— Не останах вътре достатъчно дълго, за да разбера. Виж, само губим време. Ами ако той още е вътре? Не мислиш ли, че трябва да се обадим в полицията? — Поколебах се за миг. — Убиецът на Джони още е на свобода.

Той замълча и осъзнах, че е било глупаво да го споменавам.

— Сигурна ли си, че някой е бил вътре? — отново попита той.

— Разбира се, защо ми е да си го измислям. А може още да е там.

— Тогава е най-добре да се обадим в полицията. — Усетих нежеланието му. — Ще стигнат при теб по-бързо от мен.

— А ти ще дойдеш ли?

— Да, тръгвам веднага.

— Благодаря ти.

Звънна ми след минутка, за да ми каже, че полицаите ще пристигнат съвсем скоро. И наистина се появиха веднага, но без включена сирена, затова се досетих, че Матю не е споменал думата „убиец“ пред тях. Полицейската кола спря пред портата на двора и познах жената, която беше дошла заради неволно включената аларма.

— Госпожа Андерсън? — Тя се отправи по алеята към мен. — Аз съм полицай Лоусън. Съпругът ви ме помоли да се отбия. Явно смятате, че може да има някой в къщата ви, така ли е?

— Да — побързах да кажа аз. — Излязох на разходка, а когато се върнах, усетих, че някой е влизал в кухнята.

— Забелязахте ли някакви следи от влизане с взлом — стъкла по пода или нещо подобно?

— Стигнах само до кухнята, затова не знам.

— И смятате, че може още да е вътре?

— Нямам представа. Не останах, за да разбера. Излязох и веднага се обадих на съпруга си.

— Мога ли да вляза през предната врата? Имате ли ключ?

— Да — казах и й го подадох.

— Останете тук, ако обичате, госпожо Андерсън. Ще ви уведомя, когато е безопасно да ме последвате.

Тя влезе в къщата и я чух как вика предупредително, питаше дали има някой вътре. А после за около пет минути настана тишина. Най-накрая тя излезе навън.

— Огледах навсякъде и не намерих нищо, което да подсказва, че е имало нарушител — обясни тя. — Няма следа от влизане с взлом, прозорците до един са затворени и всичко изглежда наред.

— Сигурна ли сте? — попитах тревожно.

— Може би е добре да влезете и да огледате — предложи тя. — Да проверите дали нещо липсва.

Последвах я обратно в къщата и обиколих всяка стая, ала макар да не видях нищо разместено, долавях, че някой е бил вътре.

— Просто го усещам — безпомощно изстенах аз, когато тя ме помоли да обясня откъде знам това.

Слязохме отново в кухнята.

— Бихме могли да пийнем по чаша чай — предложи полицай Лоусън и седна до масата.

Тръгнах да включвам чайника и се заковах намясто.

— Чашата ми — възкликнах и се обърнах към нея. — Оставих я от тази страна, когато излязох, а сега я няма. Това показва, че някой е бил тук. Чашата ми не е на мястото, където я оставих.

— Може да е в съдомиялната — предположи полицайката.

Отворих съдомиялната и видях чашата си вътре на решетката.

— Знаех си, че не съм откачила! — тържествуващо заявих аз. Тя ме погледна със съмнение. — Не съм я слагала вътре — обясних. — Оставих я отстрани.

В този момент вратата се отвори и влезе Матю.

— Наред ли е всичко? — попита той, поглеждайки ме нервно.

Оставих полицай Лоусън да говори с него, докато мислите ми се мятаха бясно и се мъчех да си обясня дали е възможно да съм сгрешила и да не съм оставила чашата отстрани. Но знаех, че не съм сбъркала.

Отново се заслушах в полицай Лоусън, която тъкмо обясняваше на Матю, че не е намерила никакви следи от влизане с взлом или нечие присъствие в къщата.

— Но някой е бил тук — настоях аз. — Чашата ми не се е прибрала сама в съдомиялната.

— Какво искаш да кажеш? — попита Матю.

— Преди да изляза, я оставих встрани на плота, а когато се върнах, беше в съдомиялната — обясних отново.

Той ме изгледа търпеливо.

— Вероятно просто не си спомняш, че си я сложила там, това е всичко. — Обърна се към полицай Лоусън. — Съпругата ми понякога има проблеми с паметта си, затова забравя някои неща.

— Е, разбирам — кимна тя и ме изгледа съчувствено.

— Няма нищо общо с паметта ми! — ядосах се аз. — Не съм глупава, знам какво съм направила и какво не!