Б. Парис - Срив

Поклатих глава.

— Не дойдох за това.

— А какво искаш?

— Не знам колко още мога да живея с вината, която изпитвам.

— Трябва да престанеш да се обвиняваш.

— Никога няма да мога да спра.

— Виж, Кас, ако искаш прошката ми, с радост ще ти я дам. Не те обвинявам, че не си спряла. И ако ролите бяха разменени, съмнявам се, че и Джейн би спряла да ти помогне, защото щеше да е твърде уплашена, както си била и ти.

— Но поне нямаше да забрави да изпрати някого да провери какво става.

Той взе една снимка на близначките с грейнали в усмивка лица и руси къдрици.

— Твърде много животи вече са съсипани от смъртта на Джейн — тихо изрече мъжът. — Не позволявай това да разруши и твоя.

— Благодаря. — Очите ми отново се напълниха със сълзи. — Много ти благодаря.

— Съжалявам, че си преминала през толкова терзания. Сега мога ли да ти предложа чаша чай?

— Не искам да те притеснявам.

— Тъкмо щях да си сваря, когато ти почука на вратата, така че изобщо не ме притесняваш.

Докато той се появи с чая, аз вече бях успяла да се овладея. Поинтересува се с какво се занимавам и аз му казах, че съм учителка, без да споменавам, че в момента не работех. Поговорихме за дъщеричките му и той призна, че му е трудно да е в ролята на баща през цялото време, защото му липсва работата. А когато колегите му се обадили и го поканили на обяд предишната седмица, това било първият път след смъртта на Джейн, когато се усетил в състояние да се срещне с други хора.

— И как мина обядът? — попитах аз.

— Не отидох, защото нямаше кой да гледа момичетата. И моите родители, и тези на Джейн живеят твърде далеч, за да дойдат, без да са предупредени, макар че идват всеки уикенд. За родителите на Джейн все още е много тежко да виждат момичетата. Те толкова приличат на нея.

— А няма ли някой наблизо, който може да ти помага?

— Не, няма.

— Аз бих ги наглеждала с удоволствие по всяко време — предложих импулсивно. Той изглеждаше изненадан. — Съжалявам, беше глупаво от моя страна, ти не ме познаваш и естествено няма да посмееш да ми повериш момичетата.

— Е, все пак благодаря за предложението.

Изпих чая си, смутена от неловката тишина, възцарила се помежду ни.

— Най-добре да си вървя — тихо казах аз и станах. — Благодаря ти, че ми позволи да поговоря с теб.

— Дано да се чувстваш по-добре сега.

— Да — кимнах, — така е.

Изпрати ме до вратата и внезапно изпитах желание да споделя с него за обажданията, които получавах.

— Има ли и нещо друго? — попита мъжът.

— Не, всичко е наред — усмихнах се извинително, защото не исках да му досаждам повече.

— Е, довиждане.

— Довиждане.

Тръгнах бавно към портата, чудейки се дали не съм пропуснала шанса си, защото нямаше как отново да се появя на прага му непоканена.

— Може би ще се видим в парка някой ден! — подвикна той.

— Може би — отвърнах аз и осъзнах, че ме е наблюдавал.

Когато се върнах в къщата, беше вече около четири часът — твърде късно да вземам хапче, затова реших да поседя в градината, докато се върне Матю. Нямаше да му призная, че съм излизала, защото ако го направех, трябваше да го излъжа къде съм била. А това със сигурност щеше да се окаже грешка, ако после не можех да си спомня какво съм му казала.

От жегата ожаднях, затова влязох вътре, като не пропуснах да изключа алармата преди това. Отправих се към кухнята, но щом отворих вратата, без да искам, спрях на прага. Погледът ми обходи стаята и по тялото ми пролазиха тръпки. Всичко изглеждаше както би трябвало, но знаех, че не е… Усещах, че нещо се е променило, след като излязох сутринта.

Бавно се върнах обратно в коридора и останах напълно неподвижна, ослушвайки се и за най-беглия звук. Нямаше нищо, само тишина. Ала това не означаваше, че вътре няма никой. Взех телефона от масичката в коридора, тихо се измъкнах през предната врата и я затворих подире си. Отдалечих се от къщата, но се постарах да остана близо до портата на двора, за да не изгубя обхвата и с треперещи пръсти набрах номера на Матю.

— Може ли да ти звънна после? — попита той. — На среща съм.

— Мисля, че някой е бил в къщата — предпазливо прошепнах аз.

— Изчакай секунда.

Чух го как се извинява на някого, а после и скърцането на стола му, когато стана от масата. И след няколко мига отново беше на линия.

— Какво има?

— Някой е влизал в къщата — заговорих тихо, опитвайки се да прикрия тревогата. — Излязох на разходка, а когато се върнах, усетих, че някой е бил в кухнята.