Б. Парис - Срив

Поклатих глава.

— Не точно.

— Тогава за какво искате да говорите с мен?

— Аз съм Кас.

— Кас ли?

— Да. Писах ви преди няколко седмици. С Джейн обядвахме заедно малко преди… — Замлъкнах, понеже не знаех как да продължа.

— Разбира се! — Сянка премина по лицето му. — Защо не ми каза коя си, когато се срещнахме в парка? — попита заинтригувано той, изоставяйки учтивата форма.

— Не знам. Вероятно защото не исках да си помислиш, че се натрапвам. — Аз също минах на „ти“. — Просто бях в Хестън онзи ден и си спомних, че Джейн бе споменавала за парка, затова реших да го разгледам. Не ми хрумна, че може да се натъкна на теб.

— Изглежда, по-голямата част от живота ми минава там — леко се намръщи той. — На момичетата никога не им омръзва. Искат да ходят всеки ден, дори когато вали.

— Как са те?

— Справят се чудесно. — Мъжът отвори вратата по-широко. — Влез. Момичетата сега спят, така че имам няколко минутки. — Последвах го към всекидневната, където по пода бяха разпилени играчки, а Джейн ме гледаше от милион семейни снимки. — Искаш ли чаша чай?

— Не, благодаря — отказах, обзета от внезапна нервност.

— Спомена, че искаш да поговорим?

— Да. — Изведнъж очите ми се насълзиха и аз зарових в чантата си за кърпичка, ядосана на себе си.

— Заповядай, седни. Явно нещо те измъчва.

— Да — повторих аз и седнах на дивана.

Той придърпа един стол и се настани срещу мен.

— Спокойно. Не бързай.

— Видях Джейн онази нощ — започнах аз, докато мачках кърпичката между пръстите си.

— Да, знам, на онова парти. Спомням си, че Джейн ми каза.

— Не, не в онази нощ. Нощта, когато тя беше… — Думата „убита“ заседна в гърлото ми. — Нощта, когато загина. Минах по „Блекуотър лейн“ и подминах колата й в отбивката.

Той не каза нищо. Измина толкова дълго време, та си помислих, че е изпаднал в някакъв шок.

— Съобщи ли на полицията? — попита накрая.

— Да. Аз съм човекът, който се обади да каже, че е била жива, когато я е видял.

— Забеляза ли нещо друго?

— Не, само Джейн. Ала не знаех, че е тя, валеше толкова силно, че ми беше трудно да различа лицето й. Просто видях, че е жена и толкоз. Едва след това разбрах, че е била Джейн.

Той тежко въздъхна и въздишката му сякаш остана да тежи между нас.

— Не различи ли някого в колата с нея?

— Не, ако бях видяла, щях да съобщя на полицията.

— Значи не си спряла?

Не можех да срещна погледа му и сведох очи.

— Помислих си, че е закъсала и спрях пред нея. Реших, че може да слезе от колата, но тя не го направи. Валеше като из ведро, затова изчаках да видя дали ще премигне с фарове или ще натисне клаксона, за да ми подскаже, че се нуждае от помощ. А когато и това не стори, предположих, че вече се е обадила на някого, който всеки момент ще дойде… Знам, че трябваше да сляза и да изтичам под дъжда към колата й, за да проверя дали всичко е наред, но бях твърде уплашена. Помислих си, че може да е някакъв капан, затова реших, че е най-добре да се обадя на полицията или на Пътна помощ веднага щом се прибера, защото бях само на няколко минути от дома, и да ги помоля да проверят дали има проблем. Но щом влязох вкъщи, се случи нещо и напълно забравих да позвъня. После, на следващата сутрин, когато чух, че е била убита млада жена, се ужасих. Не мога да опиша как се почувствах. Не можех да повярвам, че съм забравила да се обадя, непрекъснато си повтарях, че ако го бях направила, тя можеше още да е жива. Изпитвах такава вина, че не посмях да кажа за това на никого, дори и на съпруга си. Мислех си, че ако се разбере, хората ще ме сочат с пръст и ще ме обвинят за смъртта й, понеже не съм направила нищо, за да й помогна. И щяха да са прави. А след това, когато разбрах, че е била Джейн, се усетих още по-ужасно. — Преглътнах сълзите си. — Може да не съм убиецът, но се чувствам също толкова виновна за смъртта й.

Приготвих се да изпитам гнева му, но той само поклати глава.

— Не бива да мислиш така — каза тихо.

— А знаеш ли кое е най-ужасното? — продължих. — След това не спирах да си мисля, че ако бях спряла, можеше и аз да бъда убита. Затова се радвах, че не съм. Що за човек би се чувствал така?

— Не е задължително да е лош — тихо отрони мъжът. — Просто така са устроени хората.

— Защо си толкова мил? Защо не си ми ядосан?

Той стана.

— Това ли искаш? — Мъжът ме изгледа от високо. — Затова ли си дошла тук? Ще ти се да чуеш от мен, че си отговорна за смъртта на Джейн и че си ужасен човек? Ако е така, си попаднала на грешния адрес.