Б. Парис - Срив

Продължавах да поръчвам неща от канала за „Телемаркет“, само че вече бях вдигнала мизата и сега пазарувах бижута вместо домакински уреди. В петък Матю се бе върнал от работа с поредния колет, оставен от пощальона на прага ни. А аз изтръпнах от мисълта, че отново ще се мъча да отгатна какво има вътре.

— Ухае на любимото ми ядене — усмихна ми се той, докато посягаше да ме целуне, а аз се насилвах да се сетя какво съм поръчала.

— Реших, че ще е приятно начало на уикенда.

— Идеално. — Той вдигна кутията. — Още нещо за кухнята ли?

— Не — отговорих колебливо, надявайки се да съм права.

— Какво е тогава?

— Подарък.

— За мен ли?

— Не, за мен.

— Може ли да го видя?

— Ако искаш.

Той взе ножиците и разряза опаковката.

— Ножове ли са? — заинтересува се той, докато изваждаше две черни плоски кожени кутии.

— Защо сам не ги отвориш и не видиш? — предложих му аз.

И внезапно разбрах какво има вътре.

— Перли — казах. — Вътре има перли.

Той вдигна капака на едната от кутиите.

— Много са хубави.

— За Рейчъл са — уверено заявих аз.

— Нали вече й купи онези обеци?

— Тези са за Коледа.

— Едва е септември, Кас.

— Няма нищо лошо да се подготвиш отрано, нали?

— Не, вероятно си права. — Той извади касовата бележка и подсвирна тихо. — Откога харчиш по четиристотин лири за приятели?

— Мога да правя каквото си искам с моите пари — настръхнах аз.

И в миг се убедих, че съм била права да не му казвам за къщата, която бях купила за Рейчъл.

— Разбира се. А за кого са другите?

Единственото обяснение беше, че вероятно съм забравила, че съм ги поръчала и съм взела и още един комплект.

— Мислех, че може ти да ми ги подариш за рождения ми ден.

Той се намръщи, сякаш вече не бе толкова склонен да продължи с преструвките.

— Нямаш ли си перли?

— Не и такива — заявих аз, надявайки се да не се появи и трети комплект.

— Добре. — Усетих, че ме гледа изпитателно. Често го правеше напоследък.

Ризотото беше готово и повиках Матю да обядваме. Тъкмо приключвахме, когато на вратата се позвъни. Той отиде да отвори.

— Не ми каза, че Рейчъл ще идва — подхвърли, когато влезе в кухнята с нея.

Макар че се усмихваше, личеше си, че не е твърде доволен от появата й. Аз се зарадвах, но бях и объркана, понеже нямах представа дали съм забравила, че съм я поканила или сама е решила да се отбие просто така.

— Кас не знаеше, просто реших да я навестя, за да си поприказваме — рече тя, притичвайки ми се на помощ. — Но ако ви притеснявам, мога да си тръгна. — Рейчъл ме погледна въпросително.

— Не, всичко е наред — побързах да кажа, защото ми беше крайно неприятно, че Матю я кара да се чувства неудобно. — Тъкмо приключихме с обяда. Хапна ли вече или да ти предложа нещо?

— Едно еспресо би било чудесно.

Матю не помръдна, макар че стоеше прав, затова отидох до шкафа и извадих чаши.

— Ти искаш ли? — попитах го.

— Да, моля.

Сложих чаша на поставката и извадих една капсула от кутията.

— Е, как си? — попита Рейчъл.

— Добре — кимнах аз. — Ами ти? Как мина командировката? — Продължих с въпросите, но без да питам конкретно, защото не можех да си спомня къде беше ходила.

— Все същото. Познай какво си купих на летището на връщане?

Поставих капсулата в процепа, ала вместо да се плъзне навътре, тя си остана да стърчи нагоре.

— Какво? — попитах, докато се мъчех да я натикам.

— Часовник „Омега“.

Извадих капсулата и опитах пак, усещайки погледа на Матю върху себе си.

— Чудесно. Рейчъл, сигурно е разкошен — заговорих припряно.

Капсулата все така не искаше да влезе на мястото си.

— Тъй си е… Реших да се поглезя.

Натиснах я, опитвайки да я натикам със сила вътре.

— Точно така — продължих. — Заслужаваш го.

— Първо трябва да вдигнеш лостчето — тихо каза Матю.

С пламнало лице, направих както ми нареди и капсулата застана на мястото си.

— Защо не ме оставиш аз да го направя? — предложи той. — Може би двете с Рейчъл ще искате да седнете в градината. Аз ще донеса кафето.

— Благодаря — приех с облекчение.

— Добре ли си? — попита Рейчъл, след като излязохме на терасата. — Може би трябваше първо да се обадя, ала докато бях в Браубъри тази сутрин, импулсивно реших да се отбия.

— Не се притеснявай, не си виновна ти, а аз — казах и я разсмях. — Не можах да си спомня как работи кафе машината. Първо беше микровълновата, после пералнята. Сега и това. Скоро ще забравя и как да се облека. — Замълчах за миг, събирайки сили за голямото разкритие. — Изглежда вероятно да имам ранна деменция.