Б. Парис - Срив

— Утре ще ги прегледам — прошепнах, внезапно уплашена.

— Така каза и преди няколко дни, когато те попитах за тях. Работата е там, че… — Той млъкна и доби смутен вид.

— Какво?

— Отворих писмото от лекаря.

Зяпнах и останах с отворена уста.

— Отворил си писмата ми?

— Само това — бързо се оправда той. — И само защото ми се стори, че ти не искаш да се занимаваш с него. Реших, че може да е важно, че доктор Дийкън иска да те види, да смени лекарствата ти или нещо подобно.

— Нямаш право — извиках гневно аз. — Къде е?

— Където си го оставила.

Прикривайки страха, който изпитвах, зад гнева си, отидох решително в кухнята и порових в купчината писма, докато го намеря. Пръстите ми трепереха, когато извадих листа от вече отворения плик и го разгънах. Думите сякаш танцуваха пред очите ми:… говорих със специалист за твоите симптоми…бих искал да те пратя на изследвания…ранно настъпила деменция;…Моля да си запазиш час възможно най-скоро.

Писмото се изплъзна от пръстите ми. Ранна деменция. Мислено изговарях думите, опитвах как звучат. През отворената врата чувах някаква птичка, която започна да чурулика и сякаш повтаряше: ранна деменция, ранна деменция, ранна деменция.

Матю ме прегърна, но аз бях скована от страх.

— Е, сега знаеш — отроних с пресеклив глас, готова да заплача. — Доволен ли си?

— Разбира се, че не! Как може да си го помислиш? Просто съм тъжен. И гневен.

— А защо, че се ожени за мен ли?

— Не, естествено.

— Ако искаш да ме напуснеш, можеш да го направиш. Все пак имам достатъчно нари, за да отида в най-доброто заведение за подобни случаи.

Той леко ме разтърси.

— Престани да говориш такива неща. И преди съм ти казвал — нямам никакво намерение да те напускам, никога. А и доктор Дийкън само иска да те прати на изследвания.

— Ами ако се окаже, че имам деменция? Знам колко ужасяващо тежко ще ти бъде.

— Ако този момент настъпи, ще го посрещнем заедно. Все още разполагаме с много години, Кас, и те могат да бъдат прекрасни, дори и да излезе, че имаш деменция. А и сигурно има лекарства, които можеш да вземаш, за да се забави болестта. Моля те, не почвай да се тревожиш, преди да има за какво. Знам, че е трудно, но трябва да бъдеш настроена оптимистично.

Някак успях да понеса остатъка от вечерта, ала изпитвах огромен страх. Как да бъда оптимистка, след като не можех да си спомня как се включват микровълновата или пералнята? Сетих се за мама и малкия чайник и горещите сълзи бликнаха отново. Колко време ми оставаше до момента, когато нямаше да мога сама да си направя дори чаша чай? И когато нямаше да мога да се обличам сама?

Забелязвайки колко съм потисната, Матю се опита да ме успокои, че винаги може да е по-зле. Ала щом го попитах какво може да е по-лошо от това да изгубиш ума си, той не можа да отговори, а аз веднага съжалих, задето съм го притиснала. Знаех, че няма смисъл да му се ядосвам, че се опитваше да запази спокойствие и да гледа положително. Така обаче ставаше с вестителя и лошите новини. Трудно ми беше да изпитвам благодарност, след като ме бе лишил и от последната надежда, че нещо различно от деменцията може да е причина за загубата на паметта ми.

Стоях в кухнята и бавно разбърквах ризотото, което приготвях за обяд. Бях загледана в Матю, който скубеше плевели от цветните лехи в градината. Не го гледах специално, просто го използвах да фокусирам погледа си, докато мислите ми блуждаеха като реакция на уикенда и липсата на хапчета.

Бяха минали два месеца от убийството на Джейн и нямах абсолютно никаква представа къде са отишли последните няколко седмици. Благодарение на хапчетата бяха преминали в безболезнен унес. С мъка се опитах да се върна назад и да пресметна кога бях получила писмото от доктор Дийкън, с което ми препоръчваше изследвания, и установих, че е било преди три седмици. Цели три седмици и още не бях свикнала с мисълта, че може да имам ранна деменция. Може би някой ден щях да мога да се изправя срещу този факт — тестовете ми бяха насрочени за края на следващия месец, ала за момента не се налагаше да го правя.

Образът на Джейн се появи в съзнанието ми. Лицето й остана пред очите ми, но изражението й бе все така замъглено, както в нощта, когато я бях видяла за миг зад размазаното от дъжда стъкло на колата й. Стана ми тъжно, че почти не си спомнях как изглежда. Струваше ми се, че всичко се е случило много отдавна. Мълчаливите обаждания обаче продължаваха. През седмицата, когато бях сама у дома, чувах, че телефонът звъни периодично. Понякога до замътеното ми съзнание достигаше гласът на Хана или Кони, или Джон, които оставяха съобщение на телефонния секретар. Ала щом обаждането прекъснеше, преди да се включи телефонният секретар, знаех, че това е той.