Б. Парис - Срив

Влетях в кухнята, като очите ми инстинктивно провериха първо прозореца, а после и задната врата. Натиснах дръжката, която остана уверено непоклатима. Никой не можеше да влезе, освен ако не го пусна.

Исках да си направя кафе, но като си спомних проблемите с кафе машината от предния ден, реших да си сипя чаша мляко. И не преставах да се питам защо мъжът бе решил да ми проговори, след като никога досега не беше го правил. Може би искаше да ме изкара от релси, понеже за пръв път не беше успял да усети страха ми. В душата ми се надигна тържествуващо чувство, защото бях успяла да променя нещо толкова фундаментално между нас. Не бях го изкарала на светло, но пък го принудих да разкрие частица от себе си, дори и да бе само шепот.

Не исках да отивам в Хестън твърде рано, затова се заех да разчистя из къщи, за да не мисля твърде много, че съм сама. Но мислите ми не спираха да препускат лудо. Направих си чаша ментов чай с надеждата да ме успокои и седнах в кухнята да го изпия. Времето течеше бавно, но с усилие на волята успях да издържа до единайсет и тогава тръгнах, като включих алармата на излизане. Докато минавах през Браубъри, си спомних последния път, когато бях тук, в деня на случайната ми среща с Джон. Съсредоточих се и установих, че е било преди около пет седмици. Сетих се колко уплашена бях в онзи ден, понеже си бях въобразила, че убиецът е в градината и сега изпитах силен гняв, че някой е успял да насади толкова ужасен страх в мен. А къде бяха отишли тези пет седмици? Къде се беше пропиляло моето лято?

Пристигнах в Хестън, оставих колата на същата улица и отидох в парка. Нямаше и следа от съпруга на Джейн и децата, но не бях и очаквала да е толкова лесно. Не исках да се замислям над възможността, че изобщо можеше да не дойде в парка или какво щях да правя, ако откажеше да ме изслуша. Затова просто поседях на една празна пейка, наслаждавайки се на късното септемврийско слънце, което галеше лицето ми.

Към дванайсет и половина поех към бара, като пътьом се отбих в местния магазин да си купя вестник. Поръчах си кафе в заведението и го изнесох навън в градината. Имаше изненадващо много хора, които вече обядваха и внезапно се почувствах леко неудобно не само защото бях сама, а и понеже всички явно се познаваха или поне бяха редовни клиенти.

Намерих си малка маса под едно дърво, леко встрани от тях, и разгърнах вестника. Статиите не ми бяха интересни, затова отгърнах на следващата страница. Заглавието „Защо никой не е арестуван?“ привлече погледа ми. Нямаше нужда да чета материала, за да се досетя, че е за убийството на Джейн.

Встрани имаше снимка на млада жена, нейна приятелка, която изглеждаше също толкова разстроена и ядосана като мен от бавния напредък на полицейското разследване. Някой сигурно знае кой е убиецът , цитираха думите й, повторени по-надолу и от репортера. Преди два месеца една млада жена беше брутално убита , завършваше статията. Някой някъде сигурно знае нещо.

Затворих вестника и пак усетих ледени тръпки по тялото си. Доколкото знаех, полицията бе престанала да апелира към човека, видял Джейн в колата й онази нощ, да се свърже отново с тях, но тази статия можеше отново да разбуни духовете.

Бях твърде притеснена, за да седя на едно място, затова станах от масата и поех надолу по улицата. Трябваше да намеря съпруга на Джейн, защото сега, повече отвсякога, не исках да си тръгвам оттук с празни ръце. Нямах представа къде живее, дали е в самото селце или в новия жилищен комплекс, изграден в покрайнините. Ала докато вървях покрай редица от каменни къщи, забелязах две еднакви детски колела с три гуми в един от предните дворове. Без да чакам и минута, за да не се разколебая, минах по алеята и почуках на предната врата.

Забелязах, че той погледна през прозореца да разбере кой е на вратата, но се забави толкова много, та реших, че няма да отвори.

Погледна ме от високо, как го бях застанала на прага.

— Дамата със салфетките — изрече той с пълно безразличие в гласа.

— Да — казах аз, доволна, че ме помни. — Съжалявам за притеснението, но може ли да поговорим за няколко минутки?

— Не и ако сте журналистка.

Бързо поклатих глава.

— Не съм.

— Ако сте някакъв медиум, също не ме интересува.

Леко се усмихнах, като че ли ми се прииска това да е причината да съм тук.

— Не, нищо подобно.

— Нека позная двете с Джейн се познавате от деца и сега ще ми споделите колко зле се чувствате, задето сте изгубили контакт с нея.