Б. Парис - Срив

— Да, спомена ми го преди няколко седмици.

— О, така ли? — посърнах аз.

— А направи ли всички онези тестове?

— Не, още не.

— Ами хапчетата? Вземаш ли ги?

— Да. — Снижих глас. — Но никога не ги пия през уикенда, защото не искам Матю да види колко силно ми влияят. Само се преструвам, че ги вземам, а всъщност ги крия в чекмеджето си.

Тя се намръщи.

— Кас! Щом ти действат толкова силно, значи изобщо не бива да посягаш към тях. Или поне намали дозата.

— Може би, но не искам. Без хапчетата няма да изкарам седмицата. Карат ме да забравя, че съм сама в къщата и да не обръщам внимание на телефонните обаждания.

— Още ли продължават?

— Понякога.

Тя сложи ръка на рамото ми.

— Трябва да кажеш на полицията, Кас.

Погледнах я.

— Защо? Едва ли ще предприемат нещо.

— Не знаеш дали е така. Може да поставят проследяващо устройство на входящите обаждания например. А какво мисли Матю?

— Според него не съществуват.

— Ето го и Матю с кафето ни — прекъсна ме тя на висок глас, предупреждавайки ме за появата му. Той сложи чаша кафе пред нея и тя го погледна мило. — Благодаря.

— Само викнете, ако искате още.

— Добре.

Рейчъл си тръгна около час по-късно, като предложи да дойде и да ме вземе следващия петък и да излезем навън вечерта. Знаеше, че вече не смея да шофирам сама и че мразя други хора да ме водят насам-натам. Съжалението, което изпитвах по живота, който водех преди, беше като физическа болка. Само че не деменцията ме бе лишила от независимостта ми, осъзнах аз, макар че този ден можеше и да настъпи някога. Бяха го направили вината и страхът, които изпълваха всеки миг от съществуването ми, откакто бях минала край Джейн с колата си преди два месеца. Вината и страхът ме бяха смазали.

Ако не бях се сприятелила с Джейн, ако не я бях срещнала в гората, ако тя не беше убита, щях да се справя с вестта, че имам ранна деменция. Щях да я посрещна с отворени очи и сега щях да проучвам какви са вариантите пред мен, вместо да прекарвам дните си полузаспала на дивана.

Осъзнаването в какво се бях превърнала и защо съм станала такава беше разтърсващо. Това усещане ме изтръгна от летаргията и ме накара да взема решение за някакво действие. Замислих се какво мога да направя, за да поема контрол над живота си или поне да почна го връщам към нормалния ритъм, и реших да отида до Хестън. Ако някой изобщо можеше да ми помогне да намеря покой, това беше Алекс, съпругът на Джейн.

Не очаквах да ме освободи от вината, която изпитвах, защото тя винаги щеше да е в мен. Но беше ми се сторил мил и състрадателен човек и ако се убедеше, че истински съжалявам, задето не съм спряла да помогна на Джейн в онази нощ, може би щеше да прояви благородство и да ми прости. Може би и аз тогава щях да простя на себе си. И дори щях да успея да се отдалеча от страха, който толкова грижливо бе подклаждан от мълчаливия мъж по телефона. Не бях толкова наивна, че да смятам как всичките ми проблеми ще се решат с едно посещение в Хестън. Но поне беше някакво начало.

Добавих хапчетата, които Матю ми бе донесъл сутринта, към малката купчинка, която вече бе в чекмеджето ми. Ако исках да шофирам до Хестън през деня, главата ми трябваше да е бистра. Прекарах дълго време под душа, наслаждавайки се на струите, които обливаха тялото ми, и когато най-сетне излязох оттам, се чувствах душевно по-силна, отколкото от много време насам. Сякаш бях преродена. И може би затова, когато телефонът звънна около десет часа, реших да го вдигна. Хем ми се щеше да проверя дали обажданията не са само продукт на въображението ми, хем да се уверя, че той продължава да ми звъни, след като не бях вдигала слушалката бог знае колко отдавна.

Рязкото поемане на дъх от другата страна, когато вдигнах слушалката, ми подсказа, че съм го изненадала. Останах доволна, че съм провалила плановете му и успях да приема тишината на линията много по-спокойно, отколкото преди. Дишането ми, обикновено накъсано от страх, сега остана равномерно.

— Липсваше ми.

Прошепнатите думи сякаш се плъзнаха като коприна по линията и ме удариха с невидима сила. Ужасът отново се надигна в мен, задави ме с отровата си, кожата ми настръхна. Захвърлих телефонната слушалка. Това не означава, че е наблизо , казвах си аз, мъчейки се да си върна частица от спокойствието, което изпитвах по-рано. Само защото ти е проговорил, не значи, че те наблюдава. Поех си дълбоко дъх няколко пъти, напомняйки си, че той не очакваше да вдигна телефона, което доказваше, че не следи всяка моя стъпка. Но ми беше трудно да не се поддам отново на страха. Ами ако реши да ме навести, след като вече знае, че съм се завърнала в света на живите?