Б. Парис - Срив

— Да, много. Но може би нямаше да е толкова добър с мен, ако се досещаше колко ще му е тежко в бъдеще, при положение че страдам от деменция като мама.

— Ти нямаш деменция. — Гласът й беше строг, дори суров.

— Надявам се да си права. — Щеше ми се да имам нейната увереност.

Скоро след това тя си тръгна с обещанието да дойде да ме види, когато се върне от поредната командировка в Ню Йорк.

— Такава късметлийка си — завистливо казах от прага. — Ще ми се да мога да замина и аз.

— Защо не дойдеш с мен? — импулсивно предложи Рейчъл.

— Не мисля, че ще съм добра компания.

— Но ще ти се отрази чудесно! Можеш да си почиваш в хотела, докато аз съм на конференцията, а вечер ще излизаме на вечеря. — Тя хвана ръката ми, а очите й блестяха от вълнение. — Моля те, кажи да, Кас, толкова ще е забавно! Ще си взема и няколко почивни дни след това, за да можем да сме заедно.

За един кратък миг се почувствах развълнувана като нея, сякаш наистина можех да го направя. После реалността ме връхлетя и осъзнах, че никога не бих могла да го сторя.

— Няма да стане — казах тихо.

Рейчъл ме погледна сериозно.

— Отлично знаеш, че няма такова положение.

— Съжалявам, Рейчъл, наистина не мога. Може би някой друг път.

Затворих вратата след нея и се почувствах още по-потисната от обичайното. Не толкова отдавна щях да се хвърля презглава и да приема предложението да прекарам една седмица в Ню Йорк с Рейчъл. Сега само мисълта да се кача на самолет или дори да изляза от къщата ми беше непоносима.

Копнеех да забравя всичко, затова отидох в кухнята и взех още едно хапче. Унесох се в сън моментално и дойдох на себе си едва когато чух Матю да ме вика по име.

— Извинявай — измърморих, засрамена, че ме е намерил дълбоко заспала на дивана. — Позадрямала съм, без да се усетя.

— Няма нищо. Да започна ли с приготвянето на вечерята, докато ти си вземеш един душ и се разсъниш?

— Отлична идея.

Вдигнах се на крака с мъка, качих се горе и след един хладен душ се облякох набързо и слязох в кухнята.

— Миришеш хубаво. — Матю се бе навел да извади чиниите от съдомиялната.

— Съжалявам, че не ми стигна време аз да ги извадя.

— Няма проблем. А пуснала ли си пералнята? Трябва ми бялата риза за утре.

Бързо се обърнах.

— Ще ида да я включа сега.

— Май си мързелувала днес, а? — шеговито подхвърли той.

— Малко — признах си аз.

Отидох в пералното помещение, отделих ризите от останалите дрехи за пране и ги пъхнах в пералнята. Но когато понечих да я включа, установих, че пръстите ми се колебаят кои точно кончета да натиснат, защото за мой ужас не можех да си спомня нищо.

— Най-добре сложи и тази вътре. — Сепнато се извърнах и видях Матю да стои до вратата, гол до кръста, стиснал в ръка ризата си. — Извинявай, стреснах ли те?

— Не, няма нищо — притеснено отвърнах аз.

— Изглеждаше, сякаш си се отнесла нанякъде.

— Добре съм.

Взех ризата от ръцете му и я пъхнах в пералнята. Затворих вратичката и останах да стоя пред нея в пълно неведение.

— Наред ли е всичко?

— Не — признах със свито гърло.

— Заради думите ми, че си мързелувала ли? — разкаяно каза той. — Само се шегувах.

— Не е заради това.

— А какво тогава?

Лицето ми пламтеше.

— Не мога да си спомня как се включва пералнята.

Тишината трая само няколко секунди, които ми се сториха ужасно дълги.

— Няма проблем, аз ще го направя — бързо изрече той и се пресегна край мен. — Няма нищо страшно.

— Разбира се, че е страшно! — ядосано се развиках аз. — Ако не мога да си спомня как работи пералнята, значи мозъкът ми не функционира правилно!

— Хей! — нежно прошепна той. — Спокойно.

Опита се да ме прегърне, но аз го отблъснах.

— He! — викнах. — Омръзна ми да се преструвам, че всичко е наред, след като не е!

Минах край него, ядосано излязох от кухнята и отидох в градината. Хладният въздух ме успокои малко, ала все по-бързото разпадане на паметта ми ме ужасяваше.

Матю ми даде малко време, после излезе навън и седна до мен.

— Трябва да прочетеш писмото от доктор Дийкън — тихо каза той.

Изстинах.

— Какво писмо?

— Това, което пристигна миналата седмица.

— Не съм го видяла. — Още докато го изричах, бегло си спомних, че забелязах някакъв плик с печата на лекарския кабинет.

— Беше оставено настрани, заедно с всички останали, които още не си отворила.

Замислих се за купчината писма, адресирани до мен, която се бе насъбрала през изминалите няколко седмици, защото не можех да се насиля да се занимавам с тях.