Б. Парис - Срив

— Спомена, че ще напазаруваш на връщане от срещата ви. — Той си взе бира и затвори хладилника. — Как мина тя между другото?

Погледнах крадешком календара и забелязах „Ден за обучение“, написано под днешната дата.

Сърцето ми изтръпна.

— Реших да не ходя — отвърнах. — Какъв е смисълът, след като няма да се връщам на работа.

Той ме погледна изненадано.

— Кога го реши?

— Говорихме за това, забрави ли? Обясних ти, че не се чувствам готова да преподавам, че може да говорим за това с доктор Дийкън.

— Ала решихме също така, че ще изчакаме да видим как се чувстваш след седмица-две приемане на лекарствата. Но щом искаш… — Извади отварачка от чекмеджето и махна капачката на бирата. — Мери дали ще успее да ти намери заместник за толкова кратко време?

Сведох лице, за да не види изражението ми.

— Ами още не знам.

Той отпи направо от бутилката.

— Е, какво ти каза, когато й съобщи, не няма да се връщаш в училище?

— Не знам — повторих.

— Е, все нещо е казала — настояваше той.

— Още не съм я потърсила. Реших го окончателно едва днес.

— Но тя сигурно с искала да знае защо няма да ходиш на срещата.

Отговорът ми беше спестен от звънеца на вратата. Оставих го да види кой е, а аз седнах на масата и облегнах глава на дланите си, чудейки се как съм могла да забравя за деня на обучението. Едва когато чух Матю да се извинява любезно и многословно, разбрах, че Мери е на прага ни и ужасена, се примолих мислено той да не я покани да влезе.

— Беше Мери.

Вдигнах глава и го видях пред себе си. Чакаше ме да реагирам някак, да се оправдая, ала аз не можех, не знаех какво да правя вече.

— Тръгна си — добави той. За пръв път, откакто бяхме женени, го виждах ядосан. — Не си й споменала нищо, нали? Защо не си отговорила на никое от съобщенията й?

— Не съм ги видяла. Изгубила съм си телефона — изрекох с тревога в гласа. — Никъде не го намирам.

— Кога го видя за последно?

— Май беше в онази вечер, когато излязохме на вечеря. Напоследък не го използвам особено, затова не бях забелязала досега.

— Вероятно е някъде из къщата.

Поклатих глава.

— Търсих навсякъде, а също и в колата. Даже звъннах да питам и в ресторанта, но и те не са го намерили.

— Ами лаптопа ти, и него ли си изгубила? И защо не вдигаш домашния телефон? Явно всичките ти колеги са се опитвали да се свържат с теб — Мери, Кони, Джон. Отначало решили, че сме заминали на почивка в последния момент, но след като не си се появила на срещата днес, Мери сметнала за най-добре да дойде и да види дали всичко е наред.

— Заради хапчетата е — измърморих. — Приспиват ме.

— Тогава по-добре да помолим доктор Дийкън да намали дозата.

— Не. — Поклатих глава. — Не искам.

— Щом можеш да си поръчваш неща от някакво списание, какво ти е пречело да се обадиш на колегите си или поне на шефа си. Мери прояви голямо разбиране, но сигурно е ядосана.

— Престани да ме тормозиш!

— Да те тормозя ли? Току-що ти спасих кожата, Кас!

Знаех, че е прав, затова отстъпих.

— Какво каза Мери?

Той взе бирата си от плота, където я бе оставил.

— Нямаше какво толкова да каже. Предадох й, че си имала някои здравословни проблеми през лятото и вземаш лекарства. А тя не беше особено изненадана. Явно се е притеснявала за теб през последния срок.

— О, досещала се е… — прошепнах натъжено.

— Не ти е споменала нищо тогава, защото се надявала, че претоварването и умората са причина да забравяш разни неща. И че ще се оправиш след лятната ваканция.

Засмях се глухо.

— Значи сигурно е облекчена, че няма да се връщам.

Бях силно засрамена, че Мери е забелязала пропуските в паметта ми.

— Напротив, призна, че ще им липсваш. И помоли да й се обадиш веднага щом се почувстваш готова за работа.

— Много мило от нейна страна — отвърнах гузно.

— Всички са на твоя страна. Кас. Всички искаме да се оправиш.

Сълзи замъглиха очите ми.

— Знам.

— Ще трябва да си вземеш медицинско удостоверение от доктор Дийкън.

— Би ли го помолил ти за това?

Усещах погледа му върху себе си.

— Добре.

— А ще ме закараш ли до супермаркета? Не искам да шофирам, докато вземам хапчетата, а трябва да напълним хладилника.

— Хапчетата наистина ли ти влияят толкова много?

Поколебах се, защото ако му кажех, че е така, той можеше да помоли доктора да ми намали дозата.

— Просто предпочитам да не рискувам.

— Ясно. Ще идем утре.

— Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че нямам. Бих направил всичко, за да улесня живота ти, трябва само да ми кажеш.