Б. Парис - Срив

— Ренде за картофи? — Той ме погледна въпросително.

— Реших, че изглежда забавно — свих рамене, спомняйки си как бях видяла да превръщат картоф в тънки резенчета само за секунди.

— Сигурно ще ми кажеш, че върви с онова нещо, което прави зеленчуците на спирали и което дойде в понеделник. Откъде, за бога, се вземат тези неща?

Казах му, че съм ги видяла в рекламните притурки на неделния вестник, защото ми звучеше по-добре от това да си призная, че съм ги поръчала от телевизионния канал. Явно се налагаше в бъдеще да оставям чантата си в спалнята. Бях свикнала сутрин да я вземам с мен на долния етаж, в случай че ми се наложи да изляза бързо, което означаваше, че имам лесен достъп до кредитната си карта. Но даже и мълчаливият мъж по телефона да се появеше на прага ми, нямаше да мога да стигна далеч. Заради хапчетата шофирането бе напълно изключено, така че можех да избягам само в градината, което едва ли щеше да ми помогне особено.

Понякога си мислех, че е дошъл. Внезапно се събуждах с разтуптяно сърце, убедена, че ме гледа през прозореца. Първоначалният ми инстинкт беше да побягна, затова се мъчех да се надигна от фотьойла, но после отново се отпусках, без да ме е грижа особено. Казвах си, че ако наистина е тук, поне всичко ще свърши. Умът ми бе достатъчно бистър, за да разбера, че освен спасителен пояс, хапчетата щяха да се окажат и моята гибел по един или друг начин. Или поне щяха да доведат до края на брака ми, защото едва ли можех да очаквам Матю да продължи да търпи все по-странното ми поведение.

Усещах, че изпитите хапчета вече замайват съзнанието ми и затова побързах да взема душ. После бързо навлякох дрехите, които напоследък се бяха превърнали в моя униформа — джинси и тениска. Бях разбрала, че изглеждат горе-долу прилично, след като съм прекарала с тях деня на дивана. Веднъж си бях облякла рокля и след като спах до идването на Матю, тя беше толкова омачкана, та той се беше пошегувал, че може би цял ден съм пълзяла из храстите в градината.

Оставих чантата си и свалих таблата със закуската долу, след което натроших на късчета хляба и го изнесох в градината за птиците. Искаше ми се да поседна и да се порадвам на слънцето за малко, но вече се чувствах в безопасност само в къщата и при заключени врати. Не бях оставала навън, откакто започнах редовно да вземам хапчетата. Разчитах на продукти от фризера, за да приготвя вечерята и бях започнала да прибягвам към кутиите с мляко с дълъг срок на годност, които пазехме за спешни случи. Матю бе забелязал предната вечер, че хладилникът е почти празен, затова се надавах да предложи да излезем на пазар следващия ден.

Краката ми бяха натежали, докато се върна в къщата. Измъкнах от фризера някакви наденички, а после се разрових в паметта си за рецепта, с която да ги превърна във вечеря. Знаех, че някъде сигурно има още няколко глави лук, както и буркан домати в шкафа. След като бях измислила вечерята, спокойно се отпуснах на дивана във всекидневната.

Водещите от канала за пазаруване ми изглеждаха като стари приятели. Днес предлагаха часовници, украсени с малки кристали, и бях особено доволна, че съм твърде уморена, за да се кача за чантата си. Домашният ни телефон звънна. А аз само затворих очи и се оставих сънят да ме унесе. Харесваше ми усещането на бавно потъване в забравата, а щом действието на хапчетата преминеше след няколко часа, ми допадаше бавното завръщане в реалността.

Днес, докато се носех из онова странно пространство между съня и реалността, усетих някакво присъствие, като че имаше човек наблизо… Усещах го, сякаш беше в стаята и ме гледаше, а не от другата страна на прозореца. Лежах напълно неподвижна, сетивата ми се изостряха с всеки изминал миг, дишането ми ставаше накъсано, а цялото ми тяло се напрягаше. И когато вече не можех да понасям чакането, рязко отворих очи. Бях уверена, че ще го видя надвесен над мен с нож в ръка, а сърцето ми туптеше, заглушавайки всичко друго. Ала нямаше никой. А когато се извърнах към прозореца, се уверих, че и там е празно.

Докато Матю се прибере, около час по-късно, задушеното с наденички вече беше във фурната, масата беше сложена, а за да компенсирам липсата на второ ястие, бях отворила бутилка вино.

— Изглежда чудесно — похвали ме той. — Но първо искам бира. Ти желаеш ли нещо?

Матю отиде до хладилника и го отвори. Дори и аз потръпнах при вида на празните рафтове.

— О, не си ли пазарувала днес?

— Мислех, че може да идем заедно утре.