Б. Парис - Срив

Изтичах горе и набързо пъхнах чифт бански в една чанта, докато обмислях какво още може да ми потрябва.

— Хайде да тръгваме, Кас!

— Идвам! — Свалих потника, с който бях облечена, и отворих гардероба, за да потърся нещо по-елегантно. Взех една бяла памучна риза с малки копченца и я облякох. В банята набързо се сресах. Канех се да сложа и малко грим, ала Матю отново ме повика отдолу.

— Кас, не ме ли чу, резервацията е за два часа!

Погледнах часовника и видях, че имаме само четирийсет и пет минути, за да стигнем до Чичестър.

— Извинявай — казах аз, тичайки надолу по стълбите. — Търсех си банския.

Качихме се в колата и докато излизахме през портата, облегнах глава на седалката и затворих очи. Чувствах се изтощена, но тук, в колата, заедно с Матю, където не ме грозеше никаква опасност, бях напълно спокойна. Последва внезапен завой, при който залитнах към вратата и се наложи да примигна няколко пъти, докато осъзная къде сме. И тогава разбрах.

— Матю! — чух страха в гласа си. — Движим се в грешна посока!

Той ми хвърли кос поглед и се намръщи.

— Отиваме в Чичестър.

— Знам, но защо сме тръгнали към „Блекуотър лейн“! — Думите засядаха в гърлото ми.

— Защото така ще спестим десет минути от пътя. Иначе ще закъснеем.

Сърцето ми заби лудо. Не исках да минавам оттам, не можех да издържа! През прозореца забелязах, че приближаваме до онази отбивка и съзнанието ми се замъгли. Паниката ме сграбчи в лапите си и пръстите ми се пресегнаха към дръжката на вратата.

— Кас! — уплашено извика Матю. — Какво правиш? Не може просто да слезеш от колата! Движим се с шейсет километра!

Натисна рязко спирачка, автомобилът подскочи и залитнах напред. Матю спря точно срещу отбивката, в която беше убита Джейн. Някой беше оставил цветя и фолиото, в което бях увити, се развяваше от ветреца. Ужасена, че съм се озовала на мястото, където започнаха кошмарите ми, избухнах в сълзи.

— Не! — изхлипах аз. — Моля те, Матю, не можем да спираме тук!

— О, господи — уморено въздъхна той. Превключи на скорост и понечи да потегли, ала после спря. — Това е лудост.

— Съжалявам.

— Какво искаш да направя? Да продължа ли да карам? Или да се върнем у дома? — Звучеше изнервен до крайност.

Плачех толкова силно, че едва си поемах дъх. Той се пресегна и понечи да ме прегърне, но аз се дръпнах oт ръцете му. Матю въздъхна и започна да прави обратен завой по средата на пътя.

— Не — викнах през плач. — Не можем да се върнем у дома, аз просто не мога.

Той спря по средата на маневрата и колата остана опасно препречила пътя.

— Какво означава това?

— Просто не искам да се връщам у дома.

— И защо? — Гласът му беше спокоен, но усещах някакво напрежение в тона му, което прикриваше нещо по-сериозно.

— Вече не се чувствам в безопасност там.

Той си пое дълбоко дъх, за да се овладее.

— Пак ли става дума за убийството? Стига, Кас, престъпникът изобщо не е близо до къщата ни, а и представа няма коя си. Знам, че убийството на Джейн те разстрои, но трябва вече да престанеш.

Гневно се обърнах към него.

— Как да престана, след като този злодей още не е заловен?

— И какво още трябва да направя? Сложихме алармена система на цялата къща заради теб. Освен да те оставя в някой хотел, това ли искаш? Защото ако е така, само ми кажи и ще го направя!

Докато се приберем у дома, вече бях в такова състояние, че Матю се обади на доктор Дийкън и той предложи да дойде вкъщи. Даже и неговото присъствие не можеше да ме накара да спра да плача. Той попита за лекарствата ми и когато Матю му каза, че не ги вземам редовно, доктор Дийкън се намръщи и заяви, че ги е предписал, защото имам нужда от тях. Под зоркия му поглед аз изгълтах с благодарност две от таблетките и зачаках те да ме отведат там, където нищо нямаше значение.

През това време внимателно ми задаваше въпроси, искаше да разбере какво е предизвикало този нервен срив. Слушах, че Матю му разказваше как съм се барикадирала във всекидневната, докато той е бил на работа. А когато докторът попита дали е имало други случаи на притеснително поведение от моя страна, Матю спомена, че предната седмица съм изпаднала в истерия, защото съм си въобразила, че виждам огромен нож да лежи в кухнята. А това всъщност било обикновен кухненски нож. Забелязах ги да си разменят многозначително погледи и след това заговориха за мен, все едно ме нямаше там. Чух думата „срив“, но вече нямаше значение, защото магията на хапчетата бе подействала.