Б. Парис - Срив

Исках да му изтъкна, че един пенсиониран пилот, приятен на вид, малко над шейсетте, спокойно можеше да е убиецът, но знаех, че той не иска да го обсъждаме повече. А камо ли да се обадим в полицията…

Рязкото изтракване на пощенската кутия отекна в цялата къща, докато закусвахме. Матю стана, захапал намазана с масло препечена филия, и отиде в коридора, а след няколко минути се върна с куп писма и малък пакет.

— Заповядай — каза той и ми го подаде. — За теб е.

Изгледах го подозрително. Предния ден писмото беше от Алекс, но нямаше начин и пакетът да е от него.

— Какво е?

— Не знам. — Той огледа обикновената бяла хартия на опаковката. — Нещо, което си поръчала?

— Този път нищо не съм поръчвала. — Притеснено оставих пакета на масата, направо ме беше страх да го докосна. Дали не беше от мъжа, който ми се обаждаше и мълчеше по телефона?

— Сигурна ли си? — Матю сложи ръка на рамото ми.

— Напълно.

— Искаш ли аз да го отворя?

— Не, няма нужда — отговорих светкавично. Макар че лесно можех да разкъсам опаковката, грабнах пакета и го отнесох в кабинета. Взех от чекмеджето ножица и разрязах плика. Вътре имаше малка кутийка. Извадих я и внимателно вдигнах капака с разтуптяно сърце. Чифт разкошни сребърни обеци лежаха върху черна кадифена възглавничка и когато ги познах, изпитах огромно облекчение.

— Много са хубави — отбеляза Матю, който надничаше през рамото ми.

Не бях го чула да идва след мен.

— За Рейчъл са — казах и затворих кутийката. — Не очаквах, че ще дойдат толкова бързо.

— За рождения й ден ли?

Сетих се за вилата в Ил дьо Ре.

— Да — потвърдих аз.

Той ме остави и излезе да окоси моравата. Пъхнах обеците в едно от чекмеджетата и за момент останах загледана през прозореца към полето от другата страна на пътя.

Някога се чувствах толкова спокойна тук, сякаш нищо не можеше да ни засегне.

Телефонът в коридора звънна. Замръзнах, но после си спомних, че е събота. Мълчаливите обаждания никога не идваха през уикенда. Въпреки това оставих да се включи телефонният секретар. Беше Мери, която се чудеше дали съм получила няколкото съобщения, които ми бе оставила за деня на обучението. Сърцето ми изтръпна. Скоро ваканцията щеше да свърши, а аз още не бях се заела с подготовката на уроците. Тя продължи да говори и шеговито подхвърли, че се надява да не съм си загубила мобилния телефон, защото ми била оставила и няколко съобщения на него.

След като Мери затвори, телефонът почти веднага звънна отново. Погледнах да видя номера, питайки се дали тя няма да стане толкова настоятелна, колкото и непознатият, който само мълчеше. Но беше Рейчъл, затова вдигнах.

— Здрасти — бодро казах аз.

— Е, как си?

Полудявам, исках да изкрещя.

— Заета съм с подготовката на уроците си — излъгах спокойно.

— Някакви обаждания?

— Не и напоследък — отново излъгах аз. — Ами ти? Как е в Сиена?

— Красиво е. Страхотно се забавлявам въпреки Алфи. — Гърленият й смях прозвуча по линията. — Нямам търпение да ти разкажа всичко за него, но тъкмо ще излизаме.

— Значи да не чакам сватбени камбани? — подхвърлих развеселено.

— Категорично не. Както и да е, нали ме познаваш, аз не съм по сватбите. Какво ще кажеш да се видим за обяд във вторник, след като си дойда? Тогава ще е първият ми работен ден и така ще имам какво да чакам с удоволствие. А и ти не трябва да ходиш в училището чак до сряда, нали?

— Не, така че вторникът ме устройва. В „Сауър грейпс“?

— Ще се видим там.

Затворих и осъзнах, че от лятната ваканция са останали само две седмици. За добро или лошо. Нямах търпение да се махна от къщата, от обажданията. Но при цялата работа, която ме чакаше, ми се струваше невъзможно да се върна в училище.

— Готова ли си?

Вдигнах очи и видях Матю да стои пред мен. Беше се облякъл спретнато в спортни панталони и памучна риза с къс ръкав и носеше малък спортен сак.

— За какво? — учудих се аз.

— За нашия следобед в спа центъра.

Кимнах и се усмихнах насила, но не бях готова, защото напълно бях забравила, че предната вечер в ресторанта той ме бе изненадал с резервация в спа център близо до Чичестър. Бяхме ходили там веднага след годежа ни и жестът му бе уталожил напрежението, останало помежду ни след разговора за новия ни съсед.

— Трябва само да се обуя — казах аз и пригладих памучната пола. Бях си я сложила сутринта вместо късите панталони, които обичайно носех. Значи, сутринта вероятно съм си спомнила за спа центъра.