Б. Парис - Срив

— Да, така е — съгласих се аз.

— Установено ли е, че имаш деменция?

— Не, още не. Трябва да ида на лекар, но вероятно ще забравя. — И двамата се разсмяхме и ми беше трудно да спра. — Господи, колко е хубаво отново да се посмея — тихо възкликнах, все още усмихната.

— Е, ако това има някакво значение, изобщо не ми изглеждаш откачена.

— Това е, защото не живееш с мен. За Матю далеч не е толкова забавно, когато все правя разни глупости, нали се сещаш… Забравям да си сменя обувките, когато излизам, забравям си чантата у дома.

— Това означава, че си излязла много бързо от къщата, а не че си луда. — Той ме погледна въпросително, без да откъсва тъмните си сериозни очи от моите. — Много ли бързаше наистина?

— Просто вече не мога да понасям да стоя сама у дома — свих рамене аз.

— След убийството на Джейн ли?

— Сякаш всичко ме плаши. Нашата къща е твърде изолирана, за да съм спокойна.

— Но наблизо има и други къщи, нали?

— Да, така е…

Поколебах се дали да му доверя каква е истинската причина за мълчаливите обаждания и да му разкажа за мъжа в горния край на пътя. Но тогава дойде сервитьорката със сметката и моментът отмина.

— Е, по-добре, че скоро започваме учебната година. — Джон извади портфейла си. — Ще имаме толкова работа, че няма да ни остане никакво време да се задълбаваме в нещата. — Той се намръщи. — Обучението е на двайсет и осми. Моля те, не ми казвай, че вече си подготвила всички учебни планове за идващия срок.

— Даже не съм ги погледнала — признах си аз.

Джон се протегна и тениската му се надигна, разкривайки загоряла кожа.

— Както и аз — ухили се той.

— Наистина ли? — Въздъхнах облекчено. — Няма да повярваш колко по-добре ме накара да се почувствам току-що. Вчера срещнах случайно Кони в Касъл Уелс и тя спомена, че е почти готова.

— Много е прилежна — кимна насмешливо той.

— Довери ми и че не си отишъл у тях онази нощ, нали си спомняш, след партито за края на годината.

— Не, не ми се ходеше.

Погледнах го любопитно.

— А и какъв е смисълът, след като ти нямаше да си там? — шеговито подхвърли той.

— Никакъв — съгласих се. — Аз винаги съм душата на компанията.

Той се засмя.

— Точно така.

Но и двамата знаехме какво има предвид.

Излязохме от ресторанта и той ме изпрати до колата.

— Купи ли онова гащеризонче между другото? — попитах аз.

— Да, синьо, със слонче отпред. Приятелката ми изглеждаше леко изненадана — избрах го, защото ми харесваше, но бях забравил, че бебето е момиче.

— Радвам се, че не само аз съм останала с лош спомен — пошегувах се.

— Ето ти доказателство, че може да се случи с всекиго. Имаш ли някакви специални планове за този уикенд?

— Надявам се да се мотая в градината.

— Е, почини си добре. — Той кимна към колата ми. — Това е твоята, нали?

— Да. — Прегърнах го импулсивно. — Благодаря ти, Джон, за всичко.

— За мен е удоволствие — сериозно каза той. — Ще се видим пак в училище, Кас. Шофирай внимателно.

Той изчака на тротоара, докато се измъкнах от паркинга и потеглих по главната улица. Чудех се с какво мога да запълня останалото време, докато Матю се прибере у дома. Стигнах до кръстовището, където обикновено завивах надясно, но сега видях табелата за Хестън и преди да разбера какво става, вече шофирах към селцето, където бе живяла Джейн. Към него се беше прибирала и в нощта, когато бе убита. Почувствах моментна паника, питайки се какви ги върша и какво се надявам да постигна с това. Ала по някаква причина се чувствах длъжна да го направя.

Отне ми около пет минути да стигна там. Паркирах на улицата между бара и парка и излязох от колата. Паркът беше малък, но отлично поддържан. Минах през главната порта и бавно се разходих по алеите, възхищавайки се на прекрасното многообразие от цветя. Малкото пейки на сянка бяха заети, повечето от възрастни двойки, които си почиваха от следобедната разходка, затова седнах на слънце. Бях доволна, че съм намерила къде да прекарам няколко спокойни часа. Замислих се за Джейн, питайки се колко ли пъти е седяла точно на тази пейка, колко пъти е минавала по тази алея. В другия край на парка имаше детска площадка, където някакви хлапета се люлееха на дървени кончета и аз си представих как тя помага на децата си да се качат на някоя люлка или как тревожно ги следи, докато се катерят и спускат по пързалката… И както винаги, вината, която изпитвах при мисълта за Джейн, ме налегна с огромна сила.

Питах се замечтано дали с Матю някога ще се радваме на деца, когато едно момиченце се опита да слезе от люлеещото конче. Беше съвсем ясно, че няма да успее въпреки волята й, защото едното й краче беше заклещено. Инстинктивно отворих уста да извикам, да предупредя някой от възрастните наоколо, че ще падне, но преди да успея, тя се търкулна на земята. Жалните й викове накараха един мъж да хукне към нея. Друго момиченце протегна ръчички да го свали от кончето, а той бързо го вдигна, преди да се погрижи за детето на земята. И докато го гледах как я изтупва от пясъка и целува по русата главица, осъзнах, че гледам съпруга на Джейн.