Б. Парис - Срив

Запалих мотора и бавно поех към изхода с натежала от изтощение глава. На бариерата осъзнах, че след всичко станало бях забравила да платя таксата, преди да изляза от четвърто ниво. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях, че зад мен вече има няколко коли, които нетърпеливо чакаха да мина, и в пълна паника натиснах бутона за помощ.

— Забравих да платя! — викнах с треперещ глас. Отзад прозвуча клаксон. — Какво да правя?

Чудех се дали ще ме накарат да изляза от колата, за да ида до най-близката машина, навличайки си гнева на поне шестима шофьори, когато бариерата се вдигна.

— Благодаря — измърморих благодарно с лице към кабинката.

И преди човекът да промени решението си и да стовари бариерата върху ми, потеглих със свистене на гуми.

Докато излизах от града, се чувствах толкова притеснена, че се поколебах дали да не отбия някъде, за да се успокоя, преди да продължа. Телефонът ми звънна, което бе идеалният претекст да спра, ала предположих, че е Матю и продължих. Изкушавах се от мисълта да не се връщам у дома, а да продължа да карам, докато не свърши горивото, ала обичах Матю твърде много, за да го карам да се тревожи излишно.

Телефонът ми звънна още няколко пъти, докато шофирах и когато завих по алеята, видях Матю да излиза забързано от къщата. Лицето му бе изпито от тревога и към изтощението, което изпитвах, се прибави и вина.

— Добре ли си? — попита той, отваряйки вратата ми, преди още да съм свалила колана.

— Добре съм — изпъшках, пресягайки се към другата седалка за чантата си, за да не се налага да срещам погледа му.

— Можеше поне да ми се обадиш — укори ме той. — Тревожех се.

— Извинявай.

— Какво стана?

— Фалшива тревога. Търсела съм на грешното ниво.

— Но нали каза, че си ги проверила всичките?

— Има ли значение? Колата не е открадната, това не е ли достатъчно?

Последва мълчание, в което той се мъчеше да овладее желанието си да ме пита как съм могла да я пропусна.

— Права си — въздъхна той, овладявайки яда си. Излязох от колата и тръгнах към къщата. — Изглеждаш изтощена. Ако искаш, аз ще приготвя вечерята.

— Благодаря. Ще ида да си взема душ.

Останах дълго в банята и прекарах още повече време в обличане на стария си клин в спалнята, отлагайки момента, в който отново трябваше да застана пред него. Чувствах се толкова потисната, че исках само да си легна и да спя през остатъка на този ужасен ден. Все очаквах Матю да ме извика, за да провери къде съм, но единствените звуци, които долитаха от кухнята, бяха от приготвянето на вечерята.

Когато най-сетне слязох, се насилих да приказвам за какво ли не — за училището, за времето, за срещата с Кони, решена да не му давам думата. И да му покажа, че мистерията с колата изобщо не ме е разстроила. Дори отбелязах на календара датата на обучението, като му споменах, че съм нетърпелива да видя отново всички и да се върна на работа. Ала тревогата ме разяждаше отвътре и се налагаше да се насиля, за да изям приготвеното от него ризото. Исках да му споделя за чуждия автомобил, за който подозирах, че е бил паркиран пред къщата по-рано през деня, но как бих могла след всичко станало? Щеше да му прозвучи като поредната параноя от моя страна.

Бяха минали точно четири седмици от убийството на Джейн и не можех да повярвам колко много се бе променил животът ми за толкова кратко време. Страхът и вината се бяха превърнали в мои постоянни спътници и вече не можех да си спомня какво е да живееш без тях. Това, че бях изгубила колата си вчера, ме бе стреснало много сериозно. Ако ми беше нужно още едно доказателство, че съм поела по стръмния път към деменцията, това бе точно такова.

Трудно ми беше да не се чувствам потисната. Седях отпуснато във всекидневната, а телевизорът беше пуснат на същия затъпяващ сетивата канал за пазаруване, както преди. Около десет часа телефонът звънна и аз моментално изпитах пристъп на паника. Дъхът ми секна, побиха ме ледени тръпки. Зави ми се свят и осъзнах, че вече съм добила навика да изпитвам страх при всяко позвъняване. Даже и когато се включи телефонният секретар и ми стана ясно, че не е мълчаливият непознат, пак не се успокоих. Защото той щеше да се обади.

Пощенската ни кутия изтрака и ме накара да подскоча. Как бях стигнала дотук, че всеки шум, не само телефонният звън, да кара сърцето ми да препуска и кожата ми да настръхва от тревога? Кога бях започнала да изпитвам такъв ужас? Срамувах се от себе си, че вече не съм някогашната силна жена, че се оставям и най-малкото нещо да ме разстрои. Мразех се, задето бях спряла да дишам, заслушана в отдалечаващите се стъпки на пощальона по чакълената алея, за да съм сигурна, че именно той е пъхнал нещо в кутията, а не убиецът. Мразех това, че стомахът ми се сви на топка, когато извадих писмото от кутията и установих, че е адресирано до мен. Мразех треперещите си ръце, докато държах ръчно адресирания плик, защото се боях, че може да е от него. Не исках да го отварям, но подтиквана от нещо по-силно от мен защото е по-добре да знаеш, отколкото да гадаеш, разкъсах плика и намерих вътре само един лист хартия. Разгънах го бавно, едва смеех да погледна изписаните думи.