Б. Парис - Срив

Около час след това телефонът звънна, ала хапчетата бяха започнали да ми действат, затова почувствах само лека тревога, а не ужас. Беше Матю.

— Добро утро, скъпа, добре ли спа? — Гласът му беше нежен, напомни ми за ласките през нощта.

— Да. — Замълчах, защото не ми се искаше да развалям интимния момент с приказки за телефонните обаждания, които бях получила.

— Валъри ми каза, че си звъняла — подкани ме той.

— Да. Тази сутрин получих ново обаждане.

— И? — Той не можа да скрие разочарованието си и горчиво съжалих, че не добавих няколко ласкави думи, преди да го въвлека отново в кошмара си.

— Само исках да ги го кажа.

— И какво трябва да направя аз?

— Не знам. Ала си мисля, че ще е добре да уведомим полицията…

— Бихме могли, но не съм сигурен, че ще вземат на сериозно няколко мълчаливи обаждания, докато са заети да търсят убиеца.

— Може и да ги вземат, ако им кажа, че са от убиеца. Поне така смятам аз. — Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра и макар да не го чух да въздиша нетърпеливо, отлично си представях как го прави.

— Виж, уморена си, потисната и лесно може да стигнеш до невероятни заключения, когато се чувстваш уязвима. Но няма логика да се предполага, че ти звъни убиецът. Опитай се да го запомниш.

— Добре — послушно казах аз.

— Ще се видим после.

— Да.

Оставих слушалката, мразейки се до дъното на душата си: бях унищожила напълно облекчението, което сигурно бе изпитал предния ден, когато му се похвалих, че се чувствам много по-добре. Зарязах напълно лаптопа и отново се загледах в канала за пазаруване, докато не потънах в пълна забрава.

Събуди ме телефонът. Навън слънцето ми подсказваше, че вече е следобед и докато умът ми се проясняваше, инстинктивно затаих дъх. Включи се телефонният секретар и въздъхнах от облекчение. Очаквах да е Рейчъл, която беше обещала да звънне пак, но гласът подозрително приличаше на този на Мери, нашата директорка, и говореше нещо за предстоящия ден за обучение. Не исках да се подлагам на допълнително напрежение, затова напълно блокирах в съзнанието си гласа й. Но след като обаждането приключи, се почувствах като ученичка, която не си е написала домашното. Взех лаптопа и го отнесох в кабинета, за да работя там.

Едва бях започнала, когато чух навън някаква кола да ускорява рязко и звукът ме накара да подскоча. Заслушах се как отминава към къщите нагоре по пътя, докато звукът на двигателя постепенно заглъхваше… Това ме накара да се зачудя защо не съм я чула да приближава. Освен ако не беше стояла пред къщата ми през цялото време.

Опитах да изтикам тази мисъл от главата си, но безуспешно. Обзе ме паника и въпросите трескаво запрепускаха в мозъка ми. Дали колата беше пристигнала, докато съм спала? Кой беше в нея? Убиецът? А ако ме е наблюдавал през прозореца как спя на дивана, като в някаква пиеса? Знаех, че звучеше налудничаво, умът ми го подсказваше. Ала страхът, който изпитвах, беше ужасяващо истински.

Изтичах в коридора, грабнах ключовете за колата от масичката и излязох навън. Блясъкът на слънцето ме заслепи и докато бързах към автомобила си, наведох глава и засенчих очи с ръка. Излязох през портата, без да мисля накъде ще шофирам, с единственото желание да се махна оттук. Така се озовах на пътя за Касъл Уелс. Когато пристигнах, опитах да оставя колата на някой от по-малките паркинги, но и двата се оказаха пълни, затова отидох на многоетажния. Разходих се безцелно из магазините, купих си разни неща, известно време прекарах в едно заведение над чаша чай, после пак се разходих, опитвайки се да отложа момента, когато трябваше отново да се върна в къщата. В шест часа тръгнах към паркинга с надеждата, че Матю вече ще си е у дома, защото мисълта да се озова в празната къща ме плашеше.

Внезапно някой сграбчи ръката ми отзад и аз се извърнах рязко, извиквайки от уплаха. Зад мен стоеше Кони с широка усмивка на лицето. Видът й отново ме върна в реалността и всичко пак си беше нормално, затова я прегърнах с облекчение.

— Не прави така! — скарах й се аз, мъчейки се да успокоя препускащото си сърце. — За малко да ми докараш инфаркт!

Тя отвърна на прегръдката ми, а уханието на цветя от парфюма й ми подейства успокояващо.

— Извинявай, не исках да те стресна. Как си, Кас? Радваш ли се на ваканцията?

Отметнах косата от лицето си и кимнах, питайки се дали изглеждам толкова откачено, колкото се чувствах. Тя продължаваше да ме гледа очакващо.

— Да, особено когато времето е хубаво като днес — усмихнах се и аз. — Великолепно е, нали? Ами ти? Сигурно скоро заминаваш?