Б. Парис - Срив

— Да, в неделя. Нямам търпение.

— Надявам се, че не ми се сърдиш, задето не дойдох у вас след вечерята за края на годината? — Още се чувствах виновна, че съм се измъкнала в последния момент.

— Не, разбира се. Само дето след като ти отказа, и Джон не се появи, така че трябваше сами да си измисляме забавления.

— Съжалявам — намръщих се аз.

— Няма проблем, пуснахме си караоке на телевизора и се опитахме да заглушим гръмотевиците с песни. Имам и видео за доказателство някъде в телефона си.

— Ще трябва да ми го покажеш.

— Не бери грижа, ще го видиш. — Тя извади телефона и погледна часа. — Имам среща с Дан за едно питие. Защо не дойдеш с нас?

— Не, благодаря, тъкмо отивах към паркинга. Вече събрала ли си багажа?

— Горе-долу… Трябва само да подготвя всичко за деня на обучението, понеже се връщам чак в сряда. Предполагам, че си получила обаждане от Мери, с което потвърждава датата двайсет и осми, нали? Аз съм почти готова, ами ти?

— И аз донякъде…

— Значи ще се видим на двайсет и осми.

— Определено. — Прегърнах я за сбогуване. — Забавлявай се на почивката!

— Ти също!

Продължих към паркинга в много по-добро настроение след срещата си с Кони, макар че я бях излъгала за работата, която уж бях свършила. Явно щеше да се наложи да изслушам съобщението, оставено от Мери на телефонния секретар, за да разбера дали не очакваше от мен да подготвя нещо за обучението. Тревогата отново ме загриза, понеже не виждах как мога да се заема с работа, докато мислите ми бяха ангажирани с толкова други неща. Само да бяха хванали убиеца. Скоро ще го арестуват, уверих се наум. След като вече полицаите смятаха, че е някой познат на Джейн, сигурно щяха да успеят да го намерят.

Стигнах до паркинга, качих се с асансьора на четвърто ниво и тръгнах към секция Е, където бях оставила колата си. Или където си мислех, че съм я оставила, защото не беше там. Почувствах се глупаво, отново минах по цялата редица и като не я намерих, се обърнах и огледах секция F. Колата ми я нямаше и там.

Озадачена, започнах да обикалям и другите секции, макар да знаех, че съм паркирала на Е. И то на четвърто ниво, бях сигурна в това, тъй като се бях качила направо на третото, знаейки, че няма да намеря свободно място на първите две. Третото също бе пълно, затова бях продължила нагоре…

Ала защо не можех да намеря колата си? След минути вече бях обиколила цялото ниво и се качих по стълбите до петото, защото можеше и да съм се объркала. Отново се разходих из всички секции. Пазех се от минаващите коли и се мъчех да не приличам на човек, който е изгубил колата си. Тук също обаче нямаше и следа от моето мини.

Върнах се на четвърто ниво и за момент останах намясто, опитвайки да се овладея. Имаше само един асансьор, затова отидох до него и повторих стъпките, които бях изминала същата сутрин, само че в другата посока, докато стигнах до мястото, където трябваше да е колата ми. Но я нямаше. Сълзи на безсилие напираха в очите ми. Единственото, което можех да направя, бе да се добера до кабинката на партера и да съобщя за изчезнала кола.

Запътих се към асансьора, но в последния момент промених решението си и заслизах по стълбите, като на всяко ниво спирах да проверя дали колата ми не е там. На партера отидох до кабинката, в която мъж на средна възраст седеше пред един компютър.

— Извинете, мисля, че колата ми е била открадната — казах аз, стараейки се да не звуча истерично.

Той продължи да гледа скрапа си, затова предположих, че не ме е чул и повторих думите си, само че по-високо.

— Чух ви от първия път — рече мъжът, след като вдигна глава и ме изгледа през стъклото.

— О, ами в такъв случай бихте ли ми казали какво трябва да направя?

— Да, трябва да я потърсите отново.

— Вече я потърсих — възмутено повиших глас.

— Къде?

— На четвърто ниво, където я бях оставила. Проверих също на второ, трето и пето.

— Значи не сте сигурна къде сте я оставили?

— Напротив, съвсем сигурна съм!

— Ако получавах по лира за всеки, който ми се оплаква, че колата му е била открадната, щях вече да съм забогатял. У вас ли е билетът за паркинга?

— Да. — Бързо бръкнах в чантата си и извадих портмонето. — Ето. — Подадох билета си през малкия отвор в прозорчето, очаквайки той да го вземе.

— Тогава как би могъл онзи, който ви е взел колата, да мине през бариерата без билета?

— Предполагам, че се е престорил, че го е изгубил и е платил таксата на изхода.

— Кажете ми регистрационния номер.