Б. Парис - Срив

— Даже и при най-добро желание няма начин да стигна в офиса преди десет — изпъшка той.

— Има ли значение? Ти никога не закъсняваш, а и често работиш до по-късно, отколкото трябва — изтъкнах аз.

— Предполагам, че не е толкова страшно — съгласи се той.

— Тогава защо не си вземеш душ, докато приготвя закуската?

— Добре. — Той се пресегна за телефона си. — Само че трябва да предупредя Валъри.

Той й се обади, за да й каже, че няма да успее да отиде преди десет в офиса, а аз го оставих да се бръсне и къпе и слязох в кухнята. Бях напрегната, както винаги, въпреки присъствието на Матю. Не бях предполагала, че ще искам да чуя мълчаливото обаждане, но при мисълта, че може да не ми позвъни, направо ми призляваше. Защото ако не го направеше, значи знаеше, че мъжът ми е тук.

— Не си ли гладна? — попита Матю на закуската, загледан в празната ми чиния.

— Не още. Ако звънне телефонът — колебливо подхванах аз, — би ли го вдигнал? Ако е някое от онези обаждания, искам сам да го чуеш.

— Стига да стане през следващите десет минути.

— Ами ако не стане?

Той се намръщи, после опита да покаже съчувствие, но си личеше, че се насилва.

— Не мога да се мотая тук цял ден, скъпа.

След по-малко от десет минути обаче молитвите ми се сбъднаха. Телефонът звънна, докато двамата бяхме в коридора. Матю вдигна слушалката и провери номера, от който се обаждаха.

— Скрит номер.

— Не казвай нищо — прошепнах аз. — Просто слушай.

— Добре.

Той натисна бутона да приеме обаждането, заслуша се за няколко секунди, после натисна високоговорителя, за да мога и аз да чуя тишината отсреща. Личеше си, че много иска да каже нещо, да попита кой е там, но аз затулих с пръсти устните му и направих знак да затвори.

— Това ли е? — попита той, без да е особено впечатлен.

— Да. Но не беше същото. — Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра.

— Какво намекваш?

— Не знам, просто имаше нещо различно.

— В какъв смисъл?

Вдигнах рамене с пламнало лице.

— Обикновено усещам някого от другата страна. Днес не можах. Тишината беше различна.

— Тишината си е тишина, Кас. — Матю погледна часовника си. — Трябва да тръгвам.

Стоях мълчаливо и той леко стисна рамото ми.

— Може би е звучало различно, защото беше на високоговорител.

— Вероятно е така…

— Не си убедена.

— Просто обажданията му обикновено са по-заплашителни.

— Заплашителни ли?

— Да.

— Ами, така ги усещаш, защото обикновено си сама, когато звъни. Няма нищо зловещо в обажданията, скъпа, така че престани да ги мислиш и се успокой. Просто от някоя телефонна централа се опитват да се свържат.

— Вероятно си прав — съгласих се.

— Прав съм — отсече той и звучеше толкова уверен, че внезапно реших да му повярвам: от самото начало обажданията са били от някой кол център от другия край на света. Огромна тежест падна от раменете ми.

— Защо днес не си почиваш в градината? — предложи той.

— Трябва първо да ида на пазар, вкъщи няма почти нищо за ядене.

— А искаш ли да приготвиш някое специално къри за довечера, както само ти умееш?

— Чудесна идея — съгласих се, зарадвана от мисълта да се занимавам в кухнята цял следобед.

Той ме целуна и излезе, а аз хукнах нагоре да си взема чантата, за да мога да стигна на зеленчуковия пазар в Браубъри, преди да стане твърде оживено. Докато затварях входната врата отвън, чух телефонът да звъни. Поколебах се на прага, чудейки се какво да правя. Ами ако той е разбрал, че преди не съм вдигнала аз и сега звъни отново? Моментално се ядосах на себе си. Нали преди малко бях решила, че се обаждат от някаква телефонна централа? Хайде, подканяше ме някакво вътрешно гласче, върни се и вдигни, тогава ще разбереш. Но не исках да подлагам на изпитание току-що придобитото си самочувствие.

Отидох с колата до Браубъри и се помотах из пазара известно време, докато избирах зеленчуци и кориандър за кърито, както и смокини за десерт. Купих си и огромен букет лилии от пазара, после тръгнах към магазина за вино, за да купя една бутилка за вечерта. А след това прекарах един чудесен следобед в готвене. По едно време, въпреки музиката от радиото, ми се стори, че чувам звъна на телефона, но вместо да се паникьосам, само усилих звука. Бях твърдо решена да се придържам към онова, в което бях избрала да повярвам.

— Празнуваме ли нещо? — попита Матю, когато ме видя да вадя бутилката шампанско от хладилника.

— Да.

Той се усмихна.

— А мога ли да попитам какво?