Б. Парис - Срив

Дъхът ми секна, нозете ми се подкосиха. Единственото, за което мислех сега, бе ножът, който бях видяла снощи. Озърнах се наоколо, търсейки оръжие, с което да се защитя, и погледът ми се спря на металната маша до камината. Изтичах и я грабнах, после започнах да дърпам завесите — първо на прозореца, който гледаше към градината отзад, а после и на онзи, към предния двор. Бях ужасена от мисълта, че той ме наблюдава, че стои отвън и следи какво става вътре. Внезапният сумрак усили страха ми, затова побързах да светна лампите. Не можех да мисля трезво. Исках да се обадя на Матю, но полицаите биха стигнали дотук по-бързо. Огледах се за телефона, но се сетих, че съм го оставила в коридора, а за мобилния тук липсваше сигнал, дори и да го бях взела със себе си.

И тогава желанието ми за борба се изпари внезапно. Бях се озовала в капан. Нямаше как да взема телефона от коридора, защото той можеше вече да е там. Можех само да седя и да чакам, докато ме намери.

Залитнах и отидох до дивана, свих се на кълбо зад него, стиснала здраво машата, разтреперана от страх. А телефонът отново звънна, сякаш да ми се подиграе. Сълзи на уплаха закапаха от очите ми, докато не осъзнах, че е престанал да звъни. Спрях да дишам за миг — и той отново звънна. Сълзите ми пак потекоха, а после звъненето спря и аз отново затаих дъх с надеждата, че този път наистина се е махнал. Но после отново звънна, попарвайки надеждите ми. Хваната в капана на този порочен кръг от редуващите се страх и надежда, напълно изгубих представа за времето. И тогава най-накрая, след като му беше омръзнало да си играе с емоциите ми, той най-сетне спря да ми звъни.

Отначало тишината беше добре дошла. Но после и тя стана толкова плашеща, колкото и непрестанното звънене. Това можеше да означава всичко. Може би не му беше омръзнало да ме тормози, а беше престанал да звъни, защото вече беше тук, в къщата.

Чух някакъв шум в коридора — отварянето и затварянето на входната врата. Тихи стъпки приближаваха към мен. Вторачих се ужасено във вратата и когато дръжката полека се завъртя, паниката ме обхвана изцяло. Обви ме като одеяло. Потънах в уплахата, задушавах се и не можех да дишам. Вратата се блъсна във фотьойла, а аз скочих на крака и хлипайки, хукнах към прозореца. Дръпнах завесата настрани и го отворих, избутвайки саксиите с орхидеи, които стояха на перваза. И тъкмо щях да скоча в градината, когато се разнесе воят на сирена.

А над адския шум чух гласа на Матю да ме вика иззад вратата.

Премаляла и трепереща, с последни сили успях да избутам фотьойла и се вкопчих в него, хлипайки истерично и бърборейки за убиеца.

— Чакай малко — нека изключа алармата!

Опита се да се откопчи от хватката ми, но преди да успее, телефонът отново почна да звъни.

— Това е той! — викнах през сълзи. — Той е! Тормози ме цяла сутрин!

— Чакай да изключа алармата! — повтори Матю.

След като успя да се откопчи от мен, отиде до контролния панел и спря виещата аларма. Остана единствено пронизителният звън на телефона.

Той взе слушалката.

— Ало? Да, господин Андерсън е на телефона. — Зяпнах го уплашено в недоумение защо му е да казва на убиеца името си. — Съжалявам, господин полицай, опасявам се, че отново е фалшива аларма. Прибрах се да видя как е жена ми, защото не си вдигаше телефона, но не знаех, че е включила алармата и без да искам, я задействах при влизането си. Съжалявам, ако сме ви причинили неудобство. Не, наистина, всичко е наред.

Парчетата от пъзела бавно се нареждаха едно след друго. Вълни на срам и неудобство заливаха тялото ми, изгаряйки кожата ми. Седнах безпомощно на стълбите, болезнено наясно, че някак си отново бях объркала всичко. Опитах да се овладея, повече заради Матю, отколкото заради самата себе си, но не можех да спра треперенето. Ръцете ми сякаш имаха собствена воля и за да ги скрия от него, ги скръстих пред гърдите си, за да не вижда дланите ми.

Матю приключи с обясненията към полицаите и отново ги увери, че няма нужда да идват при нас. А после набра друг номер, като отново увери човека отсреща, че всичко е наред и няма за какво да се тревожи.

— Кой беше това? — попитах глухо.

— Обадих се в офиса. — Стоеше с гръб към мен, сякаш не можеше да се насили да ме погледне. Не го винях. Ако бях на негово място, щях да изляза през вратата и никога повече да не се върна. — Валъри ме помоли да им кажа дали всичко е наред с теб. — Чак сега той се обърна и аз съжалих за това заради озадаченото изражение на лицето му. — Какво става, Кас? Защо не отговаряш на обажданията ми? Толкова се притесних за теб. Звънях ти през пет минути вече повече от час. Даже звъннах и на мобилния ти телефон, в случай че си на горния етаж. Реших, че нещо ти се е случило.