Б. Парис - Срив

Засмях се сухо.

— Какво, че съм била убита?

По лицето му се изписа ужас.

— Това ли искаше да си помисля?

Мигновено съжалих за думите си.

— Не, разбира се, че не.

— Тогава защо не отговори на обажданията ми?

— Не знаех, че си ти.

— Как да не си знаела, номерът ми се изписва на телефона! — Той прокара пръсти в косата си, мъчейки се да проумее какво става. — Да не би да се опитваш да ми дадеш урок по някакъв начин, за това ли е всичко? Защото ако е така, не съм сигурен, че ще мога да ти простя. Имаш ли изобщо представа през какво минах току-що?

— Ами аз? — викнах гневно. — Ами онова, през което минах аз? Защо беше нужно да продължаваш да звъниш? Знаеш за телефонните обаждания, които ме тормозят.

— Продължих да звъня, защото след като ми затвори, без да кажеш „до скоро“, ми беше ясно, че си разстроена и исках да се уверя, че вече си добре! А ти защо реши, че е някое от онези обаждания, без изобщо да провериш номера? Нищо от думите ти не звучи логично, нищо!

— Не проверих, защото получих ново заплашително обаждане тази сутрин! След това бях твърде уплашена, за да вдигна, в случай че отново е той.

— Толкова уплашена, че си се барикадирала във всекидневната?

— Е, по това поне можеш да съдиш колко ме ужасяват тези обаждания.

Той уморено поклати глава.

— Това трябва да спре, Кас.

— Да не мислиш, че аз не го искам? — изстенах. После забелязах, че той тръгна към вратата. — Къде отиваш?

— Обратно на работа.

Погледнах го смаяно.

— Не можеш ли да останеш?

— Не. След като не успях да се свържа с теб, трябваше да отложа за по-късен час една среща.

— Значи ще си дойдеш веднага щом свърши?

— Не, опасявам се, че не. Твърде много хора са в отпуск.

— Но сутринта ми обеща, че ще опиташ да се върнеш рано!

Той въздъхна.

— Току-що използвах доста от работното си време, за да проверя дали си добре, така че ще си дойда в обичайния час — търпеливо обясни той и извади ключа за колата от джоба си. — Трябва да вървя.

Излезе и затвори рязко вратата след себе си, а аз се зачудих колко ли още ще издържи, преди съвсем да му писне. Мразех себе си, мразех това, в което се бях превърнала.

Отчаяно се нуждаех от чаша чай, затова отидох в кухнята и включих чайника. Ако не беше ножът, който бях видяла да лежи в кухнята снощи, тази сутрин щях да съм по-добре. Обаждането щеше да ме стресне, но не и да ме травматизира дотам, че да не проверя от кого е следващото позвъняване. Ако бях го направила, щях да видя, че е Матю, да вдигна и всичко щеше да е наред. Сега ми се струваше нелепо, че съм била толкова уплашена, че дори съм се барикадирала във всекидневната.

Полудяваш , обади се тънко гласче в главата ми. Полудяваш.

Занесох чашата чай във всекидневната. Прозорецът, през който се бях опитала да избягам, още зееше и докато го затварях, осъзнах, че може аз да съм задействала алармата, а не Матю. После се сетих, че може и да е било резултат на общите ни усилия аз с прозореца, а Матю с вратата — и това прозрение ме накара да се разсмея. Почувствах се толкова добре, че не се и помъчих да спра. Докато отивах към другия прозорец, който гледаше към предния двор, все още се смеех, макар да осъзнавах, че смехът ми вече граничи с истерията. Дръпнах завесите настрани и смехът замръзна на устните ми.

Защото на пътя отвън стоеше онзи мъж… Същият, когото бях видяла преди да минава край къщата ни, който можеше и да е новият ни съсед или онзи, който ми звънеше и мълчеше по телефона и който беше убил Джейн. Двамата останахме загледани един в друг за миг, после той се отдалечи, но не към къщите нагоре по пътя, а в другата посока, към гората.

Малкото сила, която ми бе останала, напълно се изцеди от тялото ми и аз отидох в кухнята, но не да си взема компютъра, а да глътна хапчетата си. Те направиха остатъка от деня почти поносим. Прекарах го сгушена на дивана, като се размърдах едва около час преди Матю да се прибере. А когато той си дойде, двамата вечеряхме в пълно мълчание.

Трополенето на неспирния дъжд ме изтръгна с мъка от съня. Крайниците ми тежаха, сякаш се опитвах да се движа под вода. Насилих се да отворя очи, чудейки се защо всичко ми е толкова трудно, и тогава си спомних за хапчетата. Бях ги взела през нощта, като хлапе, което тайничко си похапва в тъмното. Невероятно е колко бързо се бяха превърнали в моята опора. Вече бях взела две вчера, като ги изгълтах набързо с чая си, веднага щом Матю излезе за работа, защото знаех, че не мога да си позволя повторение на предния ден, когато се бях барикадирала във всекидневната. Явно бяха свършили работа, понеже не изпаднах в дива паника, когато дойде мълчаливото телефонно обаждане. Само вдигнах, заслушах се и после затворих. Накратко, бях направила каквото се искаше от мен. Това не го спря да звъни, но след това вече бях твърде унесена, за да стигна до телефона, а сетне пък потънах в толкова дълбок сън, че не бих го чула, даже и да се е обаждал. Когато най-сетне се събудих, точно преди Матю да се прибере, бях шокирана от мисълта колко лесно се бе оказало отново да проспя деня. И се заклех да не вземам повече хапчета.