Б. Парис - Срив

— Ако имаше някаква причина, колкото и дребна да е тя, поради която убиецът да те преследва, може би щях да разбера — тихо изрече той. — Само че няма абсолютно никаква причина. Съжалявам, Кас, но не знам колко още мога да издържа.

Отчаянието в гласа му ме накара да се съвзема. Трудно ми беше да се овладея, но страхът, че Матю може да ме напусне, беше по-голям от страха от убиеца.

— Сигурно съм се объркала — с треперещ глас казах аз.

— Значи не искаш да се обаждам в полицията?

Потиснах желанието си да му призная, че много искам полицаите да дойдат и да претърсят градината ни.

— Не, всичко е наред.

Той стана.

— Може ли да ти дам малък съвет, Кас? Вземи таблетките, които докторът ти предписа. Така и двамата ще си починем малко.

Той излезе, без да тръшне вратата подире си, но усетих, че искаше да го направи. В последвалата тишина се загледах в малкия нож, който лежеше невинно встрани. Дори и с периферното си зрение човек не би могъл да го сметне за нещо по-зловещо. Освен ако не беше луд, склонен към халюцинации, невротик. Това ме убеди. Отидох до чайника и се пресегнах за кутийката с хапчета. Доктор Дийкън бе казал да започна с една таблетка три пъти дневно, но добави, че мога да увелича дозата до две, ако се чувствам много притеснена. „Много притеснена“ далеч не описваше състоянието, в което се намирах в момента, но две бяха повече от нищо, затова ги пъхнах в уста и преглътнах с чаша вода.

Някаква фигура се бе надвесила над мен, прекъсвайки съня ми. Отворих уста да изпищя, но не излезе никакъв звук.

— Нямаше нужда да спиш тук долу все пак. — Гласът на Матю долетя някъде много отдалеч. Отне ми известно време, докато осъзная, че лежа на дивана във всекидневната. Отначало не бях сигурна защо. После си спомних.

— Взех две хапчета — измърморих аз, мъчейки се да стана. — После поседнах тук. Явно са ме приспали.

— Може би следващия път е добре да вземеш едно, след като не си привикнала към тях. Само исках да ти кажа, че отивам на работа.

— Добре. — Отпуснах се обратно на възглавниците. Усещах, че още е ядосан, но сънят ме теглеше неумолимо. — Ще се видим после.

Когато отново отворих очи, помислих, че се е върнал или че изобщо не е излизал, защото чувах гласа му. Но се оказа, че ми оставя съобщение на телефонния секретар.

Станах и се почувствах странно дезориентирана. Явно съм била заспала много дълбоко, че да не ме събуди звънът на телефона. Погледнах часовника девет и петнайсет. Отидох в коридора и натиснах бутона да чуя съобщението. Кас, аз съм. Може би още спиш или си в банята. Ще се обадя по-късно.

Доста необвързващо. Изчаках няколко секунди да проясня мислите си, после му позвъних.

— Извинявай, бях в банята.

— Обадих се само да чуя как си.

— Добре съм.

— Поспа ли още?

— Да, малко.

Той замълча и го чух да въздиша леко.

— Извинявай за снощи.

— И аз съжалявам.

— Ще се прибера възможно най-рано.

— Спокойно, няма нужда.

— Ще ти звънна, преди да тръгна.

— Добре.

Оставих слушалката с пълното съзнание, че това е най-неловкият телефонен разговор, който сме водили някога. Внезапно осъзнах кристално ясно как всичко това се отразяваше на отношенията ни и ми се прииска да не бях толкова хладна, когато ми предложи да се прибере по-рано. Отчаяно ми се прииска да оправя нещата помежду ни и се пресегнах към телефона, ала Матю звънна, преди още да набера номера му. Бях сигурна, че и той се е почувствал също толкова зле.

— Тъкмо щях да ти се обадя — казах с облекчение. — Извинявай, ако съм прозвучала неблагодарно. Просто още бях сънена заради хапчетата.

Матю не отговори веднага и си помислих, че не е впечатлен от извинението ми, затова реших да се постарая повече. Докато не осъзнах, че от другата страна на линията не е той.

Устата ми пресъхна.

— Кой се обажда? — рязко попитах аз. — Ало?

Заплашителното мълчание потвърди най-големия ми страх — не че той се е върнал, а че никога не си е отивал. Единствената причина да не позвъни в четвъртък или петък беше, че Матю си беше у дома. Обади се днес, защото знаеше, че отново съм сама. Което означаваше, че наблюдава къщата. Означаваше, че е наблизо.

Страхът запълзя по цялото ми тяло, кожата ми настръхна. Ако ми трябваше доказателство, че ножът, който бях видяла в кухнята предната вечер, бе истински, а не продукт на въображението ми, това беше то. Захвърлих телефона и хукнах към входната врата, за да спусна резето с треперещи пръсти. Застанах пред алармата, мъчейки се да си спомня как да изолирам отделни стаи, докато мислите ми препускаха бясно. Не можех да си поема въздух достатъчно дълбоко и се чудех къде ще бъда в най-голяма безопасност. Не в кухнята, защото бе успял да се промъкне през задната врата предната вечер, нито в някоя от спалните горе, защото ако влезеше в къщата, щях да се озова в капан на горния етаж. Значи — всекидневната. Включих алармата и изтичах там, затръшвайки здраво вратата. Пак не се чувствах в безопасност, защото нямаше ключалка, затова се огледах какво мога да избутам до вратата. Най-близкото нещо бе един фотьойл и докато се мъчех да го замъкна, телефонът отново звънна.