Б. Парис - Срив

Матю бе успял някак си да запази за следващата сутрин час, отказан от друг пациент на доктор Дийкън, и аз бях леко притеснена. Двамата с Матю се бяхме записали при него скоро след като се преместихме в къщата, но аз още не го бях виждала, тъй като не бях боледувала. Мислех, че същото важи и за Матю, затова когато ни поканиха да влезем в кабинета му, се изненадах, че докторът очевидно го познаваше. А още повече се изненадах, че доктор Дийкън вече е осведомен за пропуските в паметта ми.

— Не знаех, че съпругът ми вече е говорил с вас — смутено отбелязах аз.

— Беше загрижен за състоянието ви — обясни лекарят.

— Бихте ли ми споделили кога за пръв път забелязахте, че забравяте разни неща?

Матю ме стисна успокоително и аз се въздържах да издърпам ръката си. Опитах се да пренебрегна усещането за предателство, което ме бе обзело, но фактът, че двамата ме бяха обсъждали без мое знание, ме караше да се чувствам уязвима.

— Не съм сигурна — отговорих колебливо, тъй като не исках да си призная за онези неща, които Матю не бе забелязал навремето, защото бях успяла да ги скрия от него.

— Преди няколко седмици, предполагам. Наложи се Матю да дойде да ме спаси в супермаркета, защото си бях оставила портмонето у дома.

— Ала преди това беше отишла чак в Касъл Уелс без чантата си. А онзи път остави половината си покупки в супермаркета — тихо се обади Матю.

— О, да, забравих за тях — казах аз, осъзнавайки със закъснение, че току-що съм признала за друг случай.

— Такива неща се случват с всички — успокоително подхвърли доктор Дийкън. И в този момент се зарадвах, че той е от онези възрастни лекари, които имат доста опит и знаят как стоят нещата, а не е някой млад и зелен, току-що излязъл от университета, който прави всичко по учебник. — Не мисля, че е нещо тревожно. Но все пак бих искал да разпитам за фамилната ви история — продължи той, попарвайки надеждите ми, че прегледът е приключил. — Знам, че родителите ви не са между нас, но мога ли да попитам от какво са починали?

— Баща ми загина при катастрофа — беше прегазен, докато пресичаше пътя пред дома ни. А майка ми почина от пневмония.

— А някой от двамата страдаше ли и от нещо друго, преди да почине?

— Майка ми страдаше от деменция. — До мен, Матю трепна от изненада, съвсем леко, но аз го усетих.

— А бихте ли ми казали кога беше диагностицирана?

Кожата ми направо пареше и бях убедена, че доктор Дийкън е забелязал изчервяването ми. Сведох поглед и скрих лице с косата си.

— През две хиляди и втора.

— А на колко години беше тогава?

— На четирийсет и четири тихо отговорих аз.

И не можех да погледна Матю. След това нещата тръгнаха от лошо към по-лошо. Лицето ми пламна още повече, когато осъзнах, че той изобщо не е бил заблуден от усилията ми да прикрия нещата и че винаги е бил по-осведомен за случващото се, отколкото предполагах. Докато броят на случките в списъка на доктор Дийкън се увеличаваше, аз само исках да си тръгнем, преди положението да се влоши съвсем.

Ала с Матю не бяха приключили. Трябваше да поговорим и за убийството, макар и двамата да бяха съгласни, че е нормално да съм разстроена заради познанството ми с Джейн и че имам основание да се тревожа, понеже бе станало близо до мястото, където живеехме. А когато Матю обясни и подозрението ми, че самият убиец ми се обажда по телефона, съвсем резонно очаквах доктор Дийкън да извика санитарите с бели престилки.

— Бихте ли ми разказали за обажданията? — Доктор Дийкън ме погледна очаквателно, затова нямаше какво друго да сторя, освен да му призная всичко. Макар че се опасявах, че ще ме сметне за параноичка. Особено заради факта, че не можех да му обясня защо смятам, че се обажда именно убиецът.

Когато си тръгнахме от кабинета му час по-късно, се чувствах толкова зле, че отказах да хвана Матю за ръка, докато вървяхме към паркинга. В колата извърнах глава от него и се загледах през прозореца, мъчейки се да сдържа сълзите си на болка и унижение. Той може би усещаше, че съм близо до нервна криза, защото не продума, а когато спря пред аптеката, за да вземе лекарствата, предписани от доктора, аз не помръднах от колата. Изминахме остатъка от пътя в мълчание, а когато пристигнахме у дома, слязох, преди той да успее да изключи двигателя.

— Скъпа, не се дръж така — помоли той, следвайки ме в кухнята.

— А ти какво очакваш? — избухнах ядосано. — Не мога да повярвам, че си говорил с доктор Дийкън зад гърба ми. Къде остана лоялността ти?