Б. Парис - Срив

Само че не можех. Къщата ми действаше толкова потискащо, че набързо избрах навес за Матю, по-загрижена за обещаната доставка в събота, отколкото за размерите. Слязох отново долу, грабнах една книга и бутилка вода и излязох в градината. Трябваше ми време да избера къде да седна, понеже не исках някой да се промъкне незабелязано зад мен. Макар да съзнавах, че е малко вероятно, тъй като натрапникът трябваше да се покатери през двуметров зелен плет. Освен ако не минеше през портата. Избрах си място до къщата с изглед към входната алея, подразнена, че домът ми вече не е убежището, което беше преди. Но докато полицаите не хванеха убиеца, нямаше какво да направя.

Тъкмо се канех да си приготвя нещо за обяд, когато получих съобщение от Рейчъл. Пращаше ми адреса, който й бях поискала, така че извадих картичката от чантата си и седнах да пиша на съпруга на Джейн. Беше по-лесно, отколкото си представях, защото думите извираха от сърцето ми и когато свърших, само го прочетох набързо, за да видя дали съм доволна от написаното.

Скъпи господин Уолтърс,

Надявам се, че не Ви безпокоя с това писмо. Просто исках да споделя колко бях натъжена от новината за смъртта на Джейн. Познавах я бегло, но за краткото време на познанството ни тя ми направи страхотно впечатление. Срещнахме се за първи път преди около месец, на едно парти за неин колега от „Финчлейкърс “, а после обядвахме заедно, преди няколко седмици, в Браубъри. Надявам се, че ще ми повярвате, когато казвам, че загубих приятелка, защото така го чувствам наистина.

Поднасям своите съболезнования към Вас и семейството Ви.

Кас Андерсън

Доволна, че имам извинение да изляза от къщи за няколко минути, намерих пощенска марка и изминах петстотинте метра до пощенската кутия нагоре по пътя. Наоколо нямаше жива душа, но докато пъхах писмото в кутията, усетих как някой ме наблюдава. Също като онзи път, когато бях отишла до телефонната кабина да се обадя в полицията. Косъмчетата на врата ми настръхнаха и аз се извърнах рязко, с разтуптяно сърце, но не видях никого. Единствено клоните на едно дърво на десетина метра от мен се поклащаха от вятъра.

Само дето днес нямаше вятър.

Вече не изпитвах страх, а ужас. Лицето ми стана бяло като платно, дъхът ми секна. Ледени тръпки полазиха тялото ми, нозете ми омекнаха. А после, изгубила напълно разума си, хукнах надолу по пътя, далеч от къщите в горния му край, към моя дом, близо до гората. Стъпките ми отекваха по асфалта в тихия следобед, а докато завивах рязко по алеята, задъхана и с разтуптяно сърце, се подхлъзнах на чакъла. Земята сякаш скочи насреща ми и изкара въздуха от дробовете ми. Докато лежах и се мъчех да си поема дъх, а коленете и дланите ми пареха, един глас в главата ми се присмиваше: Там няма никого!

Бавно се изправих на крака и закуцуках към входната врата. Внимателно измъкнах ключовете от джоба си с два пръста, пазейки охлузените си длани, и влязох вътре. Тръгнах към стълбите, доволна, че не бях включила алармата при излизането си, защото сега бях в такова състояние, че вероятно пак щях да я накарам да запищи. Качих се горе с парещи в очите ми сълзи. Оставих ги да потекат едва когато започнах да почиствам раните си, защото така можех да се преструвам, че плача заради пораженията по ръцете и коленете си. Но истината беше, че не знаех колко още бих могла да понеса.

Срамувах се от себе си и от това колко отчайващо нестабилна бях след убийството на Джейн. Ако нямах проблемите с паметта отпреди това, знаех, че бих се справила по-добре. Ала изправена пред възможността да съм на прага на деменцията, бях изгубила всяко доверие в себе си.

Излежавахме се в леглото, когато чух пред къщата да спира камион.

— Нали не е ден за събиране на боклука? — невинно попитах аз, уверена, че подаръкът за Матю ще пристигне днес.

Той скочи от леглото и отиде до прозореца.

— Някаква доставка. Сигурно за онзи човек, който тъкмо се нанесе по-нагоре по пътя — отбеляза той, нахлузвайки джинси и тениска. — Доста мебели му докараха напоследък.

— Какъв човек нагоре по пътя?

— В онази къща, която беше обявена за продан.

Сърцето ми се разтуптя.

— Мислех, че е продадена на някаква семейна двойка, която ще се нанесе в края на септември…

— Не, не мисля.

Стъпките на човека по застланата ни с чакъл алея, последвани от сигнала на звънеца на входната врата, накараха Матю да побърза. Излезе, а аз се облегнах на възглавниците, замислена над казаното от него току-що. Може би мъжът, когото бях видяла навън, е просто новият ни съсед. Би трябвало да се почувствам успокоена, но не беше така, защото някъде дълбоко в подсъзнанието ми вече се въртеше въпросът дали той не е онзи, който ми звънеше и мълчеше по телефона. Може би никой не ме е преследвал, докато тичах надолу по пътя вчера, но определено някой ме беше наблюдавал, докато стоях до пощенската кутия. Щеше ми се да го споделя с Матю, но не можех, не и днес, не и без някакво доказателство. Той и бездруго вече бе озадачен от начина, по който бях почнала да разсъждавам.