Б. Парис - Срив

— Какво искаш да кажеш? Вчера работеше.

— Да, но вече — не.

— Дай да погледна.

Последвах го вътре и той набра кода на панела. Воят на алармата мигновено престана.

— Не мога да повярвам — казах слисано. — Защо при мен не стана?

— Сигурна ли си, че си набрала кода правилно?

— Да, набрах девет, две, девет, едно, точно както и вчера, както и ти направи току-що. Даже два пъти го набрах, но пак не стана.

— Чакай малко — какви бяха цифрите?

— Девет, две, девет, едно, нашите рождени дни на обратно.

Той поклати тъжно глава.

— Девет, едно, девет, две, Кас, а не девет, две, девет, едно. Твоят рожден ден, после — моят. Ти просто си ги запомнила погрешно. Сложила си първо моя вместо твоя.

— О, господи — простенах. — Как може да съм толкова глупава?

— Е, на всеки може да се случи, предполагам. Но не ти ли хрумна да размениш цифрите, след като първия път не се получи?

— He — признах, чувствайки се още по-глупаво. Над рамото му видях полицейска кола да спира пред къщата. — Какво прави полицията тук?

Матю се обърна да погледне.

— Не знам. Може би охранителната фирма им се е обадила… Може и да е заради убийството, което стана наблизо.

Една полицайка излезе от колата.

— Всичко наред ли е? — викна тя през оградата.

— Да, няма проблем — увери я Матю.

Въпреки това тя влезе в двора.

— Значи не е имало нахлуване в къщата ви? Бяхме уведомени, че алармата ви се е включила и не сте отговорили на последвалото телефонно обаждане, затова решихме да проверим.

— Съжалявам, опасявам се, че напразно сте били път насам — извини се Матю. — Имаме нова аларма и стана леко объркване с кода.

— Искате ли да огледам къщата, за всеки случай? Алармата включила ли се беше, когато се прибрахте?

— Не, не беше — смутено се обадих аз. — Съжалявам, грешката е моя, набрах грешен код.

Полицайката ми се усмихна разбиращо.

— Е, случва се…

Присъствието й ми подейства странно успокояващо. Знаех, че е така, защото се страхувах да остана насаме с Матю. Той явно бе решил да намира извинение за всички нелепи инциденти напоследък, но нямаше как да пренебрегне случката с алармата. Полицайката се върна в колата си и аз последвах Матю в кухнята.

Докато той правеше чай и за двамата, тишината бе толкова потискаща, че ми се прииска само да продума, дори и да не е това, което ми се щеше да чуя.

— Кас, може ли да поговорим? — попита той, когато ми подаде чашата.

— За какво?

— Просто ми се струва, че напоследък си доста отнесена. Разбираш ли, забравяш разни неща…

— Поръчвам аларма, после я включвам — кимнах аз.

— Просто се чудех дали не си стресирана от нещо.

— Получавам мълчаливи обаждания — изрекох тихо аз, предпочитайки да си призная този страх, отколкото да му кажа, че губя ума си. Вярно, че Рейчъл не смяташе тези позвънявания за нещо тревожно, ала исках да чуя и мнението на Матю.

— Какво, кога?

— Винаги сутрин.

— По мобилния телефон или домашния?

— Домашния.

— Провери ли номера?

— Беше скрит.

— Значи вероятно са от телефонна централа от другия край на света. Сериозно, това ли те притеснява? Някакви си обаждания от скрит номер?

— Да.

— Защо? Едва ли за пръв път ги получаваш, на всички звънят.

— Знам, но тези ми се струват лични.

— Лични ли? — Той се намръщи. — В какъв смисъл?

Поколебах се, не знаех дали да продължа. Но вече бях започнала.

— Сякаш отсреща знаят коя съм — казах аз.

— Защо, по име ли те търсят?

— Не. Нищо не казват, това е проблемът.

— Значи някой само диша в слушалката, така ли?

— Не, няма никакво дишане.

— А какво?

— Нищо. Но знам, че отсреща има някой.

— Откъде си толкова уверена?

— Усещам го.

Сега той доби объркан вид.

— Този, който ти звъни, не знае коя си, Кас. Ти си просто един номер в много дълъг списък с телефонни номера. Иска само да ти зададе няколко въпроса за някакво проучване или да ти продаде домакински уред. А и защо мислиш, че е мъж?

Изгледах го стреснато.

— Какво?

— Каза, че го усещаш. Откъде знаеш, че е мъж? Може да е жена.

— Не, определено е мъж.

— Но след като не казва нищо, по какво разбираш?

— Просто знам. Можем ли да проверим откъде идва едно телефонно обаждане, дори и ако номерът е скрит?

— Вероятно. Но ти едва ли наистина смяташ, че е нещо лично? Имам предвид, откъде?

Трудно ми беше да призная страха си.

— Някъде навън дебне убиец.

— Това какво общо има?

— Не знам.

Той сбърчи чело, мъчейки се да ме разбере.