Б. Парис - Срив

— Не, не мисля.

— Ами телефонните обаждания?

— Просто са случайни, няма нищо плашещо в тях — убедено заяви приятелката ми. — Трябва ти само почивка. Накарай Матю да те заведе някъде, където да си отдъхнеш.

— Тъкмо се върнах от петдневна ваканция. Няма значение, за него е трудно да си вземе отпуск през август. А ти скоро заминаваш, нали?

— В събота — щастливо заяви тя. — Нямам търпение! О, ето го и обяда ни.

Докато дойде моментът Рейчъл да си тръгне, петнайсет минути след определеното от нея време, вече се чувствах много по-добре. Имаше право за периода след смъртта на мама. Общо взето, изведнъж бях преминала от пустотата на сивото ежедневие към живот, изпълнен със страсти и вълнения. Беше нормално всичко, което бях преживяла, сега внезапно да се стовари върху ми и да ме изкара от равновесие. Беше само дребен проблем, а не страховита катастрофа. Трябва само да спра да мисля за убийството на Джейн, да престана да си въобразявам, че има нещо страшно в телефонните обаждания, които получавах, и да се съсредоточа върху важното за мен, а това беше Матю. Хрумна ми нещо и вместо да тръгна към паркинга, се върнах обратно.

Постоях малко пред витрината на един бебешки магазин, загледана в изложените прелестни дрешки. После отворих вратата и влязох вътре. Забелязах една млада двойка, жената беше с огромен корем и оглеждаше колички за бебенцето, което явно скоро щеше да се роди. И при мисълта, че някой ден и с Матю ще избираме количка за нашето дете, изпитах толкова силен копнеж, че останах без дъх. Започнах да преглеждам дрешките на закачалките и попаднах на гащеризонче с балони в пастелни тонове. Продавачката, дребничка млада жена, с най-дългата коса, която някога бях виждала, дойде при мен да ми помогне.

— Да, бих искала да взема това — казах аз, подавайки й гащеризончето.

— Прелестно е, нали? Да го опаковам ли като подарък?

— Не, няма нужда, за мен е.

— Колко хубаво! Кога очаквате бебето?

Въпросът й ме изненада и се притесних от това, че купувам дрешка за малко човече, което дори не съществува.

— О, съвсем отскоро съм бременна — чух се да казвам.

Тя се засмя щастливо и потупа корема си.

— И аз!

— Поздравления! — Обърнах се и видях младата двойка да идва към нас.

— Знаете ли вече дали е момче или момиче? — попита жената, загледана в мен.

Бързо поклатих глава.

— Рано е още.

— Моето е момче — гордо заяви тя. — Очакваме го следващия месец.

— Чудесно.

— Не можем да решим каква количка да купим — продължи тя.

— Може би ние бихме могли да помогнем — каза продавачката.

И преди да се усетя, заедно оглеждахме редицата колички и обсъждахме предимствата и недостатъците на всяка поотделно.

— Аз бих избрала тази — посочих към една красива количка в тъмносиньо и бяло.

— Защо не я пробвате? — предложи продавачката.

След което младата двойка и аз се редувахме да бутаме количката напред-назад из магазина, докато стигнем до заключението, че наистина е идеалният избор, защото не само изглежда стилно, но и се управлява лесно. После всички отидохме до касата и продавачката настоя да сложи гащеризончето в красива кутия, макар да й бях казала, че е за мен. А докато си говорехме за възможни бебешки имена, се почувствах по-убедена, че и аз мога да стана майка. Уверенията на Рейчъл, че проблемите ми са просто признак на претоварване, ми бях върнали самочувствието. И вече нямах търпение да кажа на Матю, че можем да започнем процедурата по инвитро. Може би вечерта първо щях да му подаря малкото гащеризонче като намек.

— Имаме система за лоялни клиенти, която може да ви заинтересува. — Усмихнатата продавачка ми подаде един формуляр. — Трябва само да попълните името и адреса си. След като натрупате определен брой точки, получавате отстъпка върху всяка следваща покупка.

Взех бланката и започнах да я попълвам.

— Звучи чудесно.

— Можете да използвате отстъпката и за дрехи за бременни — продължи тя. — Имаме прекрасни джинси с талия, която се разширява с напредването на бременността ви. Аз вече съм си харесала един чифт.

Думите й обаче рязко ме свалиха на земята, защото не бях бременна. Върнах й формуляра и набързо се сбогувах. Почти бях стигнала до вратата, когато тя ме повика.

— Не сте платили! — разсмя се продавачката.

Силно притеснена се върнах до касата и й подадох дебитната си карта. Докато успея да изляза от магазина, вече се чувствах толкова напрегната от лъжите, които бях изрекла, че новопридобитото ми самочувствие се бе изпарило почти напълно. Не ми се прибираше у дома, но не исках да оставам и в града, за да не се сблъскам отново някъде с онази млада двойка и те да заприказват за бременността ми, затова все пак тръгнах към паркинга. Не бях стигнала далеч, когато чух някой да ме вика по име. Обърнах се и видях Джон, колегата ми от училището, да бърза към мен.