Б. Парис - Срив

— Имаш предвид, че убиецът стои зад обажданията ли? И се боиш от това? — попита той, стараейки се да прикрие неверието си.

— Не, не точно — смънках аз.

— Скъпа, разбирам защо си уплашена, всеки на твое място би се чувствал така. Убийството е станало съвсем наблизо, а и престъпникът още е на свобода. Но щом обажданията са на домашния телефон, значи не търсят точно теб, нали? — Той се замисли за момент. — Какво ще кажеш да работя от вкъщи в четвъртък и петък? Няма ли да е по-добре да съм тук няколко дни?

Усетих облекчение.

— Да, чудесна идея.

— Ще бъде хубаво да си взема няколко свободни дни около рождения ми ден — продължи той и аз кимнах, чудейки се как съм могла да забравя, че наближава.

— Както и да е — продължи Матю, — от новините по радиото по-рано днес разбрах, че Джейн е познавала убиеца. Поне така смятат полицаите.

— Може и тъй да е, но не вярвам, че й е бил любовник — възразих аз. — Тя не беше такава жена.

— Да, но доколко си я познавала? Срещала си я само два пъти.

— Достатъчно, за да ми стане ясно, че обича съпруга си — упорито настоях. — Не би му изневерила.

— Е, ако наистина е познавала убиеца, както подозират полицаите, той едва ли ще тръгне да преследва някой друг. Какво остава да звъни по телефона.

Така представени, нещата звучаха логично.

— Прав си.

— Обещай ми да не се тревожиш повече, става ли?

— Обещавам — прошепнах.

И ми се прииска да беше толкова просто.

Докато на другия ден седях на пейката под сливата, загледана в дъното на градината, измислих идеалния подарък за Матю. Градински навес. Безброй пъти го бях чувала да казва, че много му се иска да има такъв. Ако го поръчах веднага, вероятно щеше да пристигне до края на седмицата и той можеше да го сглоби през уикенда.

Телефонът звънна, докато влизах в къщата, за да потърся подходящия навес в сайтовете за продажба. Въпреки че подсъзнателно го бях очаквала, звънът ме закова намясто. Замръзнах на прага, разкъсвана между желанието да избягам и да се опълча на нахалника. Гневът ми взе превес и хукнах към коридора да вдигна слушалката.

— Остави ме на мира! — викнах ядосано. — Ако ми се обадиш отново, ще ида в полицията!

Съжалих за думите си още щом ги изрекох. Шокирана, затаих дъх, неспособна да повярвам, че току-що го бях заплашила с онова, от което той може би се страхуваше най-много. И сега определено щеше да си помисли, че наистина съм го видяла онази нощ. Прииска ми се да му обясня, че не съм имала точно това предвид, че не бих могла да издам нищо на полицаите, че желая само да спре да ми се обажда. Но страхът ме бе лишил от дар слово.

— Кас? — Потвърждението на опасенията ми, че той знае коя съм, направо ме вкамени. — Кас, наред ли е всичко? — обади се гласът отново отсреща. — Джон е.

Краката ми се подкосиха.

— О, Джон — засмях се смутено. — Извинявай, помислих те за друг.

— Добре ли си?

— Вече да. — Помъчих се да се овладея. — Просто онези досадни компании с техните телефонни проучвания ме тормозят напоследък и реших, че пак са те.

Той също се засмя тихо.

— Адски са досадни, така е… Но няма страшно, ако им се развикаш, както направи преди малко, едва ли някога биха те потърсили пак! Макар че ако не възразяваш срещу съвета ми — продължи развеселено той, — да ги заплашваш с полицията е малко прекалено.

— Извинявай… Просто избухнах, това е.

— Не те виня. Няма да те задържам, обадих се само да питам дали искаш да пийнем по едно в петък вечер с колегите. Звъня на всички, за да видя кой е свободен.

— В петък? — Мислите ми препуснаха напред. — Работата е там, че Матю ще си вземе няколко почивни дни и може да решим да идем някъде. Все пак нека ти потвърдя по-късно.

— Разбира се.

— Ще ти се обадя.

— Е, до скоро, Кас, надявам се да се видим. И ако от телефонната компания позвънят отново, непременно им дай да се разберат.

— Обещавам — усмихнах се. — Чао, Джон, благодаря, че се обади.

Щом затвори, останах на мястото си, изтощена и смазана. Зачудих се какво ли ще си помисли за мен. В този миг телефонът, който още беше в ръката ми, звънна и аз се разтреперих неконтролируемо. Отчаяно ми се искаше да повярвам, че е Джон, който е забравил да ми каже нещо, затова натиснах бутона и приех обаждането. Тишината на линията беше направо крещяща.

Ядосах се на себе си, че отново правя точно каквото онзи отсреща очакваше от мен. Или не. Може би мълчанието ми го изнервяше и той искаше да му се разкрещя, както бях направила преди малко с Джон. Щеше му се вероятно да го заплаша, че ще ида в полицията, за да има оправдание да ме убие, както беше постъпил с Джейн. Вкопчих се в тази мисъл, доволна, че бях изляла гнева си пред Джон и след като затворих, почувствах, че съм извоювала макар и мъничка победа. Заля ме облекчение, че след като обаждането вече бе минало, можех да продължа с живота си.