Б. Парис - Срив

— Видях те да излизаш от онзи магазин и оттогава се опитвам да те настигна — обясни той с обичайната си широка усмивка. Прегърна ме спонтанно и тъмната му коса падна над челото. — Как си, Кас?

— Добре съм. — Забелязах, че погледът му се спира на чантата, която носех, и моментално се засрамих.

— Не искам да ставам нахален, но ми трябва подарък за новороденото бебче на един приятел, а нямам представа какво да му взема. Тъкмо се канех да вляза в магазина, когато те видях да излизаш оттам, затова се надявам да ми помогнеш.

— Купих гащеризонче за бебето на една приятелка. Може би и ти ще харесаш нещо подобно.

— Страхотно, тогава и аз ще взема същото. Е, как е ваканцията, забавляваш ли се?

— И да, и не — признах си аз, доволна от смяната на темата. — Хубаво е, че имам свободно време, но след убийството на Джейн ми е трудно да се отпусна.

Лицето му помръкна.

— Преди играех тенис с нея. Бяхме в един и същи клуб. Не можах да повярвам, когато чух по новините. Почувствах се ужасно. И още е така.

— Забравих, че и ти я познаваш — казах тихо.

Той изглеждаше изненадан.

— Защо, и ти ли я познаваш?

— Слабо. Срещнахме се на едно парти, на което Рейчъл ме замъкна. Заприказвахме се и когато й споделих, че работя в училището, тя спомена, че те познава. След това, преди няколко седмици, двете излязохме на обяд. — Опитах се да намеря друга тема на разговор. — Ти скоро заминаваш за Гърция, нали?

— Отказах се — рече той. Погледнах го въпросително и обясни: — Да кажем просто, че приятелката ми вече не е част от плановете ми.

— О, не знаех.

Джон сви рамене.

— Стават такива неща. — Погледна часовника си. — Имаш ли време за едно питие?

— Едно кафе ще ми дойде добре — съгласих се аз, доволна, че има с какво да запълня още малко от времето си.

На по чаша кафе двамата се заговорихме за училището и за деня за обучение, който бе насрочен за края на месеца, преди започването на новата учебна година през септември.

Половин час по-късно си тръгнахме и след като се сбогувахме, се загледах след него.

И в същия миг нивото на стреса ми рязко се покачи, докато той се връщаше към бебешкия магазин. Ами ако каже на продавачката, че иска да купи гащеризонче като онова, което негова позната е взела преди половин час? Тя щеше да се сети, че става дума за мен и можеше да спомене нещо за бременността ми, а когато после се видим в училище, той можеше да ме поздрави пред всички. И какво щях да правя тогава? Да се престоря, че е било фалшива тревога? А можеше и да ми позвъни по-късно днес и тогава нямаше да имам друг избор, освен да призная, че съм излъгала. Или да му кажа, че той нещо се е объркал. Главата ме заболя и ми се прииска изобщо да не го бях срещала.

Прибрах се у дома и докато влизах, мигащата червена светлинка на панела в коридора ми напомни, че трябва да изключа алармата. Затворих вратата и набрах кода. Но вместо да се появи зелена светлинка, червената започна да примигва гневно. Реших, че съм сбъркала някоя цифра и отново набрах кода, натискайки уверено всеки бутон — девет, две, девет, едно, но светлинката замига още по-бързо. Ужасно се изплаших, че времето ми изтича, защото ми оставаха около трийсет секунди, преди алармата да се включеше, затова опитах отново същите цифри и оплесках всичко.

Само след секунди настана адски хаос. Вой на сирена прониза въздуха, после и втора, която виеше на пресекулки. Докато стоях и се чудех какво да правя пред контролния панел, мъчейки се да се сетя дали има друг начин да изключа алармата, чух зад гърба си телефонът да звъни. И сърцето ми, което и бездруго биеше ускорено заради стреса от сбъркания код, сега направо заподскача. Защото вече си мислех, че онзи, който ме тормозеше с мълчаливите си обаждания, знаеше, че съм се прибрала у дома. Зарязах алармата и изтичах до портата, оглеждайки се по пътя дали няма кой да ми помогне. Но въпреки адския вой никой не се появи да види какво става и иронията на момента ме доведе почти до истерия.

В този миг забелязах автомобила на Матю и това ме отрезви. Осъзнах, че още стискам чантичката от бебешкия магазин, затова побързах да отворя колата си и да я набутам под седалката, преди той да я види. Почудата на лицето му, докато влизаше през портата, ми даде да разбера, че недоумява защо вие алармата.

Той рязко спря и изскочи навън.

— Кас, какво става? Добре ли си?

— Не мога да изключа алармата! — опитах се да надвикам шума. — Кодът не действа!

Облекчението върху лицето му от това, че не сме били обрани, бързо се смени с изненада.