Б. Парис - Срив

До статията имаше и снимка на нож, подобен на онзи, който полицията смяташе, че е бил използван от убиеца. И докато гледах големия кухненски нож с черна дръжка и назъбено острие, ми прилоша от страх. Сърцето ми ускори ритъм толкова бързо, че ми се зави свят. Затворих очи, но когато отново ги отворих, страхът ме обзе изцяло, набирайки сила.

Може би убиецът вече е дебнел в гората, готов да извърши престъплението си, когато съм спряла в онази отбивка. Ако ме е забелязал, вероятно си е помислил, че и аз съм го видяла. Може би дори беше запомнил номера на колата ми, в случай че се окажа заплаха за него. А сега вече в очите му бях точно такава. Той беше наясно, че някой е говорил с полицията, защото те бяха оповестили публично моето обаждане. А и може би вече се е досетил, че съм била аз. Нямаше как да знае, че не съм им казала нищо особено. Важното бе, че той вече е сигурен в моето съществуване. Дали беше открил коя съм и сега ми звънеше и мълчеше заплашително по телефона?

Отчаяно се озърнах наоколо, за да намеря нещо, което да ме успокои; погледът ми се спря на менюто и започнах да броя буквите в първото предложение за деня — една, две, три, четири, пет, шест… Вършеше работа: равномерното броене забави сърцебиенето ми и скоро отново дишах нормално. Но се чувствах разстроена и ужасно сама.

Извадих телефона си и звъннах на Рейчъл, доволна от факта, че офисите на компанията й бяха далеч от центъра на града.

— В Касъл Уелс съм. Дали не можеш да си вземеш по-дълга обедна почивка? — попитах я направо.

— Чакай да си видя бележника. — Тонът й беше отсечен, което ми подсказа, че е доловила отчаянието в гласа ми. — Да видим — имам среща в три, така че трябва да се върна дотогава, но ако отметна няколко други неща, бих могла да дойда при теб към един. Става ли?

— Страхотно.

— Да се видим в „Спотид кау“? — предложи тя.

— Чудесно.

— Натоварено ли е движението? Ти къде паркира?

— Намерих едно място в малкия паркинг на улица „Грейнджър“, но може би не е зле ти да идеш до многоетажния.

— Добре. Ще се видим в един.

— Какво има, Кас?

Отпих глътка вино, не бях сигурна какво да й отговоря.

— Просто вече не се чувствам в безопасност у дома.

— И защо?

— Заради убийството. Във вестника пишеше, че Джейн вероятно е ликвидирана от човек, когото е познавала. А това означава, че живее наблизо.

Рейчъл се пресегна и стисна ръката ми.

— Смъртта й наистина много те е разстроила.

Кимнах нещастно.

— Вярно, че само веднъж излязох на обяд с нея, но усещах, че щяхме да станем добри приятелки — казах аз. — А и ми е ужасно неприятно от писаниците, че е имала любовник. Изобщо не го вярвам. Толкова много говореше за съпруга си колко е прекрасен, каква късметлийка е, че са заедно. Купих картичка, която искам да му пратя — би ли могла да ми намериш адреса му?

— Да, разбира се, ще поразпитам в офиса. — Тя взе вестника, който бях купила. — Видя ли снимката на ножа? Страхотия…

— Стига — помолих с треперещ глас. — Не мога да мисля за това.

— Ще се почувстваш по-спокойна, след като ви инсталират аларма. — Тя свали червената си жилетка и я преметна през облегалката на стола.

— Вече имаме. Монтираха ни я в петък.

Рейчъл посегна към чашата си и тънките й сребърни гривни, които вече не бяха скрити под ръкавите, прозвъннаха.

— Можеш ли да я включиш, когато си сама в къщата?

— Да, мога да сложа под охрана прозорците и всяка стая, която си поискам.

— И въпреки това не се чувстваш спокойна?

— Не.

— И защо?

— Защото непрекъснато получавам странни обаждания — признах с разтреперан глас.

Тя се намръщи.

— Какво значи странни?

— Някой само мълчи. Скрит номер.

— Имаш предвид, че няма никой отсреща?

— Напротив, има, просто не казва нищо. Адски ме изнервя.

Тя се замисли за момент.

— Тези обаждания… А колко такива си имала досега?

— Не съм сигурна, пет или шест. Две бяха само тази сутрин.

Тя примигна престорено драматично.

— И това те е разстроило толкова? Няколко обаждания от скрит номер? Кас, аз постоянно получавам такива! Обичайно някой се опитва да ми продаде нещо или иска мнението ми за продукт, който вече съм купила. — Тя отново се замисли. — Предполагам, че обажданията са на домашния ти телефон, нали?

— Да. — Стиснах неволно чашата между пръстите си. — Не мога да се отърва от усещането, че са лични.

— Как така лични? — Рейчъл ме изгледа неразбиращо. — Стига, Кас, просто няколко обаждания. Не разбирам защо толкова те разстройват.