Б. Парис - Срив

Матю се забави, докато го извади от джоба си и разбрах, че няма желание да ми го покаже.

— Трябва да признаеш, че прилича на твоя подпис — подхвана извинително, докато ми подаваше листа през масата. Ала аз осъзнах, че не гледам подписа в дъното на страницата, а самия договор.

Попълнен с моя почерк, той бе още по-страшно доказателство от подписа ми, поне от моя гледна точка. Всеки би могъл да имитира подписа ми, но не и ред след ред прилежно попълнени полета, всяка главна буква изписана точно както бих я изписала. Взирах се в страницата, търсейки нещо, което да ми подскаже, че друг я е попълнил, но колкото повече я гледах, толкова повече се убеждавах, че съм била аз. И то дотолкова, че почти можех да се видя как го правя, почти усещах химикалката в ръката си, докато другата леко придържаше листа. Отворих уста, готова да излъжа, да кажа на Матю, че това определено не е моят почерк, но за мой ужас вместо това избухнах в сълзи.

Само след миг той беше седнал до мен и ме прегръщаше силно.

— Сигурно си била подведена да го подпишеш — тихо изрече той.

И не можах да разбера дали наистина го вярва, или просто ми дава шанс да се измъкна от неловката ситуация. Така, както беше направил само преди няколко дни, когато се съгласи, че вероятно е забравил да ми каже, че ще заминава на платформата. Във всеки случай му бях благодарна.

— Ще се обадя на фирмата още утре сутрин и ще ги предупредя, че няма да сключим сделката.

— Но ще бъде думата на техния търговец срещу моята — с треперещ глас възразих аз. — Да оставим нещата така. Той сигурно ще отрече всичко и това само ще ни забави. Истината е, че ни трябва алармена система.

— Въпреки това мисля, че трябва да се опитаме да анулираме договора. Какво ти каза той, че е просто оферта или нещо подобно?

— Не съм сигурна точно какво спомена, но предполагам, че съм се съгласила само да получа оферта — заговорих тихо, хващайки се за сламката. — Толкова съм глупава.

— Не си виновна ти. Не би трябвало да им се позволява да използват такива номера. — Той се поколеба. — Не съм сигурен какво да правим, честно казано.

— А не може ли просто да ги оставим да инсталират алармата, особено след като частично съм отговорна за това?

— Въпреки това ми се иска да им вдигна скандал — мрачно заяви Матю. — Макар да е напълно вероятно да не го видя утре, защото сигурно ще изпратят някой от техниците. Той е просто търговец.

— Наистина съжалявам.

— Е, в крайна сметка не е толкова страшно. — Той изпразни чашата си и се загледа със съжаление в бутилката.

— Жалко, че не мога да пийна още.

— Защо? Все пак няма да шофираш.

— Ами налага се. Понеже си мислех, че всичко е напълно законно, се съгласих да дойдат да монтират алармата рано сутринта. Така че ако няма да анулираме договора, ще трябва да бъда там, когато пристигнат.

— Защо не останеш тук през нощта и да тръгнеш утре?

— В колко, в шест и половина сутринта ли?

— Но защо толкова рано?

— Ами ще трябва, след като те ще дойдат в осем.

Зачудих се дали отказът му да прекараме нощта заедно не е неговият начин да ме накаже, прикривайки яда си, задето изобщо съм поръчала алармената система.

— Но ще дойдеш пак утре вечер, след като приключат, нали? — попитах.

— Да, разбира се — обеща той и улови ръката ми.

Тръгна скоро след това, а аз се качих в стаята си, където си пуснах да гледам някакъв филм, докато очите ми не се затвориха от умора. Но не можех да заспя. Мисълта, че съм успяла да попълня цял договор без никакъв спомен за това, ме разтърси до дъното на душата ми. Опитвах да се успокоя, че не съм толкова зле, както беше мама, когато за пръв път бях забелязала, че има проблем. Беше пролетта на две хиляди и втора година, когато тя отиде до близкия магазин и се изгуби на връщане към дома, така че се появи три часа по-късно. Преди алармената система бях забравяла само разни дреболии: че е трябвало да купя подарък за Сузи, че Матю ще заминава, че съм поканила Хана и Анди на барбекю, че Рейчъл ще дойде да спи у дома. Всичко това не бе маловажно, ала несъзнателното поръчване на алармата беше нещо много страшно. Много ми се искаше да повярвам, че търговецът някак ме е подмамил. Но когато се замислих за момента, когато двамата с него бяхме в кухнята, осъзнах, че не помня много подробности — освен че накрая ми бе подал брошурата, заявявайки, че съпругът ми наистина ще остане впечатлен.

Не приказвахме много, докато напускахме хотела. Бях предложила да се отбием някъде да обядваме, но Матю предпочиташе да се приберем у дома. Знаех, че и двамата сме разочаровани, че уикендът не беше такъв, какъвто бяхме очаквали. Обяснението на Матю защо не иска да остане в петък вечерта в хотела беше напълно логично, ала въпреки това не спирах да се тревожа, че започват да му омръзват вечните бъркотии, породени от моята отнесеност.