Б. Парис - Срив

Въпреки че току-що ми бе пратила съобщение, Рейчъл не вдигна. Съблекалнята беше празна, затова седнах на една от мокрите дървени пейки. След като бях решила да споделя с Рейчъл, че се тревожа за паметта си, нямах търпение да го направя, преди да съм се разубедила. Отново я потърсих и този път тя вдигна.

— Дали не би искала да прекараш нощта в луксозен хотел вместо вкъщи? — попитах аз.

Последва мълчание.

— Зависи къде е.

— Уестбрук парк.

— Онзи с фантастичното спа? — Шепнеше, затова предположих, че има някаква работна среща.

— Точно там. Всъщност аз вече съм тук. Прииска ми се да си почина малко.

— Някои могат да си го позволят — въздъхна тя.

— Е, ще дойдеш ли при мен?

— Малко е далеч само за една нощувка — утре съм на работа, както знаеш. Какво ще кажеш за петък?

— Би могла — изрекох уклончиво. — Матю ще дойде направо тук от платформата, така че ще бъдем тримата.

Тя се засмя тихо.

— Доста неловко.

— Извинявай за уговорката за довечера.

— Не се притеснявай. Ще се видим другата седмица.

— Чакай, Рейчъл, има нещо…

Ала тя вече беше затворила.

Щом стана следобед, вече отчаяно копнеех да видя Матю. Времето не беше особено приятно, затова се мотаех в стаята и чаках да ми се обади, за да каже в колко часа пристига. Погледах малко телевизия, отбелязвайки облекчено, че в новините вече не говорят за убийството на Джейн, но и някак странно ядосана, задето две седмици след убийството вече беше забравена.

Телефонът звънна и аз го сграбчих.

— В къщата съм — каза Матю.

— Чудесно — щастливо отговорих аз. — Тъкмо ще пристигнеш навреме за вечеря.

— Работата е там, че когато дойдох, на вратата ме чакаше някакъв човек от охранителната компания. — Той помълча за миг. — Не знаех, че наистина си го направила.

— Какво съм направила?

— Ами поръчала си алармена система.

— Не разбирам.

— Човекът каза, че сте се уговорили някой да дойде да монтира алармата сутринта, но когато техникът дошъл, тук нямало никой. Оттогава явно звънят на всеки половин час.

— Не съм уговаряла нищо с никого — ядосано повиших глас. — Казах само, че ще се свържем с тях по-късно.

— Но ти си подписала договор — озадачи се Матю.

— Нищо подобно! Внимавай, Матю, той само те изпитва, преструва се, че съм се съгласила с нещо, което не е вярно. Това е някаква измама.

— И аз така си помислих. Но когато възразих, че доколкото ми е известно, не сме решили още нищо конкретно, той ми показа копие на договора с твой подпис.

— Значи го е фалшифицирал. — Последва мълчание. И изведнъж осъзнах: — Мислиш, че съм решила и съм сключила договора, нали?

— Не, разбира се, че не! Просто подписът толкова приличаше на твоя. — Усетих колебанието му. — След като го изгоних от дома ни, погледнах брошурата, която беше захвърлил на кухненската маса, и вътре намерих копието на договора, което остава при клиента. Да го донеса ли в хотела, за да го видиш? И ако наистина е фалшификат, можем да вземем някакви мерки.

— Да ги осъдим за измама, искаш да кажеш. — Опитах да се пошегувам, за да пропъдя всяко съмнение от мислите си. — Кога ще бъдеш тук?

— След като си взема душ и се преоблека, предполагам около шест и половина?

— Ще те чакам в бара.

Затворих мигновено, ядосана, задето изобщо беше допуснал, че мога да поръчам аларма, без да му кажа. Но тъничко гласче в главата ми се обади подигравателно: Сигурна ли си, Кас, наистина ли си сигурна? Да, твърдо си повторих наум, абсолютно. Освен това човекът от охранителната компания ми приличаше на търговец, който би направил всичко, за да сключи сделка, дори и с цената на измама. Толкова бях убедена в себе си, че когато слязох в бара, поръчах бутилка шампанско.

Тя стоеше и чакаше в кофичка с лед, когато Матю пристигна.

— Тежка седмица ли имаше? — попитах го, понеже изглеждаше ужасно уморен.

— Може и така да се каже… — Той ме целуна и погледна шампанското. — Това изглежда добре.

Сервитьорът дойде да отвори бутилката.

— За нас! — вдигна тост Матю и ми се усмихна над вдигнатата си чаша.

— За нас. И нашия апартамент.

— Резервирала си апартамент?

— Само това беше останало.

— Срамота — усмихна се той.

— А леглото е огромно — продължих аз.

— Не чак толкова, че да те изгубя в него, надявам се?

— Никакъв шанс. — Оставих чашата си на масата. — Носиш ли копието на договора, който уж съм била подписала? — попитах, понеже исках да приключим с това и нищо да не помрачава уикенда ни.