Б. Парис - Срив

Затова предния ден, докато той беше в къщата и чакаше да инсталират алармата, събрах кураж и потърсих в интернет „периодична амнезия“, което моментално ме препрати към „преходна тотална амнезия“. Макар терминът да ми бе познат заради мама, сърцето ми изстиваше с всеки прочетен ред и накрая побързах да затворя страницата. Мъчех се да преборя паниката, надигаща се в мен. Не знаех дали страдам от това, а и по-важното бе, че не исках да знам. Засега неведението бе благословия.

Когато Матю най-сетне се появи в седем вечерта — точно навреме за по едно питие на бара преди вечеря, забелязах, че ме гледа по-внимателно от обикновено. Застинах в очакване да ми каже, че се тревожи за мен. Ала той нищо не спомена, което бе още по-лошо. Реших, че сигурно чака да останем насаме в стаята си. Но когато най-сетне се качихме горе, вместо да каже, че иска да поговорим, той включи телевизора. А аз моментално съжалих за това, защото имаше специален репортаж за убийството на Джейн. Показваха картини от погребението й, което беше минало през деня: виждаше се покритият й с цветя ковчег, докато го внасяха в малката църква в Хестън, последван от съсипаните й от мъка родители с бликнали в очите им сълзи.

По време на репортажа полицаите разкриха, че липсва мобилният телефон на жертвата, информация, която досега не бяха направили публично достояние. Показаха снимка на телефон, подобен на този на Джейн, и помолиха всеки, който е намерил такъв, да се свърже с тях. После на екрана се появи снимка на младата жена, различна от онази, която бяха използвали по-рано.

— Толкова е хубава — въздъхна Матю. — Ужасна трагедия.

— А по-малка трагедия ли щеше да е, ако не беше хубава? — хладно попитах аз, внезапно подразнена.

Той ме погледна изненадано.

— Нямах това предвид и ти отлично го знаеш. Ужасно е, когато загине който и да е човек. Ала особено трагичното в нейния случай е, че има две малки деца, които някой ден ще научат, че майка им е била убита жестоко.

Той се извърна към телевизора, където показваха как полицаите спират и претърсват коли, минаващи по „Блекуотър лейн“, след като пътят отново бе отворен за движение.

— Едва ли ще намерят оръжието на престъплението, като ровят в багажниците на хората — продължи той. — По-добре да издирват убиеца. Все някой нещо е видял… А и може би целият е бил в кръв онази нощ.

— Защо не престанеш да говориш за това? — измърморих аз.

— Ти повдигна темата.

— Не аз включих телевизора.

Усетих втренчения му поглед.

— Това ли те тревожи, че убиецът още е на свобода? Ако е така, вече ще си в пълна безопасност, след като си имаме аларма. А и престъпникът вероятно отдавна е много далеч оттук.

— Може и така да е — прошепнах.

— Тогава престани да се притесняваш.

Осъзнах, че това е удобният момент, който бях чакала, идеалното време да му се доверя, да споделя с него, че се тревожа какво става с мен, с ума ми, да му обясня за мама и деменцията й. Ала оставих мигът да отмине.

Надявах се, че една вана ще ме успокои, но не можех да спра да мисля за съпруга на Джейн. Искаше ми се да има нещо, което мога да сторя, за да направя мъката му по-поносима. Щеше ми се да му споделя колко съм била щастлива да се запозная с Джейн и колко прекрасна е била тя. Нуждата да направя нещо бе толкова голяма, че реших да питам Рейчъл дали знае адреса му, за да му пиша. Лежах под пяната и мислено съчинявах писмото, съзнавайки, че го правя не толкова за него, колкото заради себе си. Докато изляза от ваната, водата вече бе изстинала и започнах да треперя. А когато с Матю легнахме един до друг, без да се докосваме, разстоянието помежду ни никога не беше ми се струвало по-голямо.

Сега го погледнах, застанал до рецепцията, и ми се прииска да заговори за пропуските в паметта ми, вместо да се преструва, че всичко е наред, след като очевидно не беше.

— Сигурен ли си, че не щеш да похапнем някъде? — попитах.

Той поклати глава.

— Не съм гладен.

Двамата потеглихме, всеки със своята кола и когато пристигнахме вкъщи, внимателно се загледах как изключва новата аларма.

— Ще ми покажеш ли как действа? — помолих го.

Той настоя аз да избера кода и реших да са рождените ни дни, в обратен ред, за да го запомня лесно. Накара ме да се упражня няколко пъти и ме научи как да изолирам различни стаи, ако съм сама вкъщи. Тогава внезапно се досетих какво бях казала на човека от охранителната компания — че бих искала да мога да го правя. А това означаваше, че явно съм имала по-задълбочен разговор с него, отколкото си спомнях.