Б. Парис - Срив

Станах нетърпелива заради бавенето му долу и отметнах завивките, за да ида да го потърся, но чух стъпките му на стълбите.

— Изненада! — викнах, щом той влезе в стаята.

Матю ме изгледа учудено.

— Значи не е някаква шега?

— Не, разбира се — учудих се аз на липсата му на ентусиазъм. — Защо да е шега?

Той приседна на ръба на леглото.

— Просто не разбирам защо си я купила сега.

— Защото сметнах, че е мил жест.

— Все пак не проумявам…

Той изглеждаше толкова объркан, че веселието ми мигновено се изпари.

— Това е подарък за рождения ти ден!

Матю кимна бавно.

— Добре. Но защо да е за мен? Не трябва ли да е за двамата?

— Защо? Аз едва ли ще го използвам, нали така?

— А защо не?

— Защото ти си този, който все опява да си имаме такова нещо! Но няма значение. Ако не го щеш, ще го върна.

— Не съм казал, че не го искам, не е точно така… А и въпросът не е в това, че не го искам, а че не виждам смисъл. Още дори не сме започнали да проучваме въпроса за бебето. А може да минат и години, преди да се сдобием с дете.

Зяпнах го шокирана.

— А какво общо имат децата с това?

— Предавам се — каза той и стана на крака. — Нищо не разбирам. Ще сляза долу.

— Мислех, че ще се зарадваш! — викнах подире му. — Въобразявах си, че ще си щастлив да имаш градински навес! Съжалявам, ако и това не съм разбрала правилно!

Матю се върна в стаята.

— Градински навес ли?

— Да. Мислех, че го искаш — обвинително изрекох аз.

— Ама разбира се, че искам.

— Тогава какъв е проблемът? Да не е размерът, защото ако е така, винаги можем да го сменим.

Челото му се набърчи.

— Чакай да видя дали съм разбрал. Ти си ми купила градински навес, така ли?

— Да. Защо, не го ли доставиха току-що?

— Не — каза той и се разсмя. — Нищо чудно, че не разбрах какво става! Направили са грешка, скъпа. Не донесоха градински навес, а бебешка количка! Господи, за момент сериозно се притесних. Реших, че съвсем си се побъркала.

— Количка ли? — Загледах го неразбиращо. — Как са могли да допуснат подобна грешка?

— Един господ знае. Много е хубава, признавам, в тъмносиньо и бяло, точно каквато си представям, че бихме купили някой ден. Най-добре да сляза и да звънна на куриерската фирма, да видим дали не могат да се върнат и да си я вземат. Едва ли колата е стигнала далеч.

— Чакай малко. — Избутах завивките встрани и станах от леглото. — Къде е?

— В коридора. Но даже и да се влюбиш в нея, няма как да си я задържиш — пошегува се той. — Очевидно е била за някой друг.

Изтичах долу с ужасяващо чувство, загнездило се в мислите ми. Точно до входната врата, с разкъсана опаковка по пода наоколо, стоеше количката, която бях видяла в магазина в Касъл Уелс и бях избрала като най-практична.

Матю дойде и ме прегърна.

— Сега разбираш ли защо бях толкова изненадан? — Той ме целуна по шията. — Не мога да повярвам, че си ми поръчала градински навес за рождения ми ден.

— Знам, че винаги си искал да имаш такъв — отнесено кимнах аз.

— Обичам те — прошепна той в ухото ми. — Благодаря ти, много ти благодаря, нямам търпение да го видя… Макар да ми е жал за горкия човек, дето скоро ще разбере, че навесът, който е получил, изобщо не е за него.

— Не разбирам — прошепнах, загледана в количката.

— Ти по нета ли поръча навеса?

— Да.

— Значи са разменили двете поръчки. Ние сме получили нечия бебешка количка, докато други са изненадани с нашия навес. Ще се обадя в куриерската служба и с малко късмет ще имам навеса още този следобед.

— Но аз видях тази количка в един магазин в Касъл Уелс във вторник. Имаше и други хора, една млада двойка… И те ме попитаха какво мисля за различните модели колички, а аз ги огледах и споделих, че смятам тази за най-добрата.

— И те я поръчаха?

— Може би…

— Е, това обяснява всичко. Значи е изпратена тук погрешка.

— Но откъде магазинът има адреса ми?

— Не знам. Какъв е, ако е голям, в който и преди си пазарувала, може би вече си им давала адреса си.

— Не, беше малък бутик за бебешки дрешки.

— Бебешки ли?

— Да. Купих гащеризонче за бъдещото ни бебе, когато бях в Касъл Уелс онзи ден. Имах намерение да ти го подаря, но покрай цялата бъркотия с алармата съвсем забравих за него. Сигурно още е в колата ми. Исках да ти кажа, че бихме могли да започнем с планирането на бебето. Тогава ми се стори добра идея, но предполагам, че сега ти изглежда глупаво.

Той ме прегърна по-здраво.

— Не, не ми изглежда глупаво. Чудесна идея… А и пак можеш да ми го подариш.