Б. Парис - Срив

Ала снощи бяха съобщили за ново развитие в разследването на убийството на Джейн. Полицаите вече смятаха, че тя е качила убиеца си в колата, преди да стигне до отбивката в гората. А това означаваше, че вече е бил в автомобила й, когато бях минала оттам.

— Значи наистина е имала любовник — заяви Матю, щом репортажът приключи.

— Защо го казваш? — попитах, едва скривайки раздразнението си. — Може просто да е качила някого случайно.

— Не и ако е била е всичкия си. Не мога да си представя, че една млада жена ще е толкова глупава, че да спре на някой напълно непознат. Ти например би ли го направила?

— Не, естествено. Ала беше ужасна буря и той може да й е махнал за помощ.

— И така да е… Но мисля, че след като полицията се порови още малко в миналото й, ще открият, че са били прави от самото начало: тя е имала любовник. Така че който и да я е убил, няма да тръгнат да преследват другиго. Както вече казах, било е лично.

Макар още да не бях убедена, че Джейн наистина е имала любовник, думите му ме успокоиха.

— Надявам се да си прав — въздъхнах аз.

— Знам, че е така… И престани да се тревожиш, Кас. Който и да е виновен, скоро ще бъде зад решетките.

Но след това в репортажа бяха показали съпруга на Джейн, преследван от някакъв репортер, който безочливо го питаше дали жена му е имала любовник. Мъжът не отговори, проявявайки сдържано достойнство, също както и на погребението на съпругата си. И ужасната вина, която изпитвах винаги щом си помислех за Джейн, тогава се увеличи стократно. Тя ми натежа още по-силно, смаза ме с товара си. Бяхме се качили да си легнем, но мисълта, че докато съм минавала покрай колата на Джейн, убиецът е бил вътре и ме е гледал през прозореца, направи съня ми невъзможен. Бях толкова стресирана, че се наложи да сляза в три посред нощ и да глътна две хапчета само за да изкарам някак до зазоряване. И затова сега се чувствах толкова омаломощена.

Гледах как Матю лежи до мен с отпуснато в съня лице. Погледът ми се спря на часовника; беше осем и петнайсет, което означаваше, че е събота, иначе той вече щеше да е станал. Протегнах се и погалих с пръст лицето му, мислейки си колко го обичам. Мразех това, че бе видял онази моя страна, за която дори сама не подозирах, че съществува; и че сигурно вече се чудеше в какво ли се е забъркал, като се е оженил за мен. Дали би го сторил, ако честно му бях признала, че мама е била диагностицирана с деменция на четирийсет и четири? Този въпрос ме измъчваше. Ала и не бях уверена, че искам да знам отговора му.

Нуждата да му покажа колко много го ценя проясни ума ми. Реших да му донеса закуска в леглото. Отметнах завивките и стъпих на пода, ала за миг останах седнала на ръба на леглото, защото ми струваше твърде много усилия да се изправя. Забелязах дрехите за работа на Матю, прилежно сгънати на стола — чиста риза, различна вратовръзка от онази, която беше носил вчера, и осъзнах, че не е събота, а сряда… И че за пръв път, откакто изобщо го познавах, Матю не бе чул алармата за събуждане.

Знаех, че ще бъде потресен, затова понечих да го побутна и да го събудя, но застинах с вдигната във въздуха ръка. Ако го оставех да спи, можеше още да е тук, когато се обадеше непознатият по телефона. Така щеше да го чуе лично.

С разтуптяно сърце, защото отново се канех да го измамя, легнах и тихичко придърпах завивките. Гледах часовника и не смеех да дишам, за да не го събудя. Следях как стрелките мъчително бавно се преместиха до осем и половина, а после и до осем и четирийсет и пет. Чувствах се гузна, задето го оставях да закъснее за работа, но пък си казвах, че ако беше приел на сериозно обажданията от непознатия, нямаше да се налага да прибягвам до това сега. Ала от друга страна, как можех да го виня, че не ми вярва, след като не бях му казала, че съм видяла Джейн в колата й онази нощ? Ако му бях признала, щеше да разбере опасенията ми, че ме преследва убиецът.

Той се събуди самичък точно преди девет, като скочи от леглото с уплашен вик.

— Кас! Кас, видя ли колко е часът? Почти девет е!

Престорих се на сънена, сякаш тъкмо ме е изтръгнал от дълбок сън.

— Какво? Не, не може да бъде.

— Толкова е! Погледни!

Разтърках очи и седнах в леглото.

— Какво е станало с алармата ти? Да не си забравил да я включиш?

— Не, вероятно не съм я чул в съня си. И ти ли не чу?

— Не, иначе щях да те събудя.

Лъжата се изплъзна лесно от устните ми и звучеше толкова фалшиво, че бях убедена как той веднага ще ме разконспирира. Ала Матю отнесено гледаше ту към часовника, ту към дрехите си, опитвайки се да разбере как е станало.