Б. Парис - Срив

— РВ07БУУ. Мини, черно.

Той погледна екрана на компютъра си и поклати глава.

— Този номер не е отбелязан като излязъл оттук с новоиздаден билет.

— Какво искате да кажете?

— Казвам, че колата ви не е открадната.

— А тогава къде е?

— Вероятно където сте я оставили.

Той отново се обърна към екрана си, а аз само го зяпнах, шокирана от внезапната омраза, която изпитвах към него. Знаех, че е заради възможното тълкуване на случката — като доказателство за чезнещата ми памет, ала мразех надменното му държание. А и отлично знаех къде съм паркирала колата си. Ударих с длан по стъклото и той ме погледна разтревожено.

— Ако дойдете с мен, ще ви покажа, че не е там — твърдо заявих аз.

Мъжът отново ме изгледа, после викна навътре:

— Патси, можеш ли да ме заместиш! — Някаква жена се появи от офиса в дъното. — Тази дама смята, че колата й е открадната — обясни той.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Разбира се.

— Определено е така — сопнах се аз.

Мъжът излезе от кабинката и дойде при мен.

— Елате тогава.

Заедно тръгнахме към асансьора, но докато го чакахме да дойде, телефонът ми звънна. Не исках да го вдигам, защото можеше да се обажда Мери, ала съобразих, че ще изглежда странно да не се обадя, затова го извадих от чантата си. Обзе ме облекчение, когато видях, че е Матю.

— Ало?

— Звучиш доволна да ме чуеш — отбеляза той. — Къде си? Аз тъкмо се прибрах.

— В Касъл Уелс съм. Реших да дойда да купя разни неща, но имам малък проблем. Мисля, че са ми откраднали колата.

— Откраднали? — Тонът му рязко се повиши. — Сигурна ли си?

— Ами така изглежда.

— Провери ли дали не е била закарана на наказателен паркинг? Да не си забравила да си вземеш билет или да си останала по-дълго на мястото?

— Не — отвърнах аз, отдалечавайки се от служителя и ехидната му усмивка. — Оставих колата на многоетажния паркинг.

— Значи определено не е откарана на наказателен.

— Не, открадната е.

— Дали просто не си забравила къде си паркирала?

— Не! И преди да попиташ, ще ти кажа, че проверих целия паркинг.

— Обади ли се в полицията?

— Още не. Тук съм с един от служителите, двамата тъкмо се качваме да проверим.

— Значи още не си сигурна, че е открадната?

— Може ли да ти звънна след минутка? — попитах с пламнало лице. — Асансьорът дойде.

— Добре.

Вратите се отвориха и хората излязоха отвътре. Влязохме и служителят ме изгледа, докато натисках бутона за четвърто ниво. Заизкачвахме се, ала спряхме на второ ниво, а после и на трето. На четвъртото слязох, а той ме последва.

— Бях спряла ето там — посочих към другия край на паркинга. — В секция Е.

— Водете ме — кимна мъжът.

Проправих си път през редиците коли.

— Трябваше да е някъде тук.

— РВ07БУУ?

— Да — кимнах аз.

— Точно тук е.

— Къде?

— Ето — посочи той.

Проследих погледа му и се оказа, че гледам моята кола.

— Не е възможно — прошепнах изумена. — Допреди малко я нямаше, сериозно ви казвам. — Отидох по-близо, като отчаяно ми се искаше да е друга кола. — Не разбирам. Проверих цялата редица два пъти.

— Лесно е да се обърка човек — заяви мъжът с благосклонен тон след спечеления спор.

— Не знам какво да кажа.

— Е, не сте първата, няма да сте и последната. Не се притеснявайте.

— Но колата не беше тук, наистина я нямаше.

— Може би сте били на грешното ниво.

— Не е така — настоях аз. — Качих се първо тук, но като не я намерих, отидох до пето ниво, а после проверих и на трето. Даже и на второ проверих.

— Качихте ли се до шесто?

— Не, защото знаех, че не съм била на най-горното ниво.

— Седмото е най-горното.

— Няма значение. Паркирах на четвърто.

— Да, така е — съгласи се той. — Защото колата е тук.

Огледах се наоколо.

— Има ли друг асансьор?

— Не.

Желанието ми да споря ме напусна изведнъж.

— Е, много съжалявам, че ви изгубих времето — извиних се тихо, като отчаяно исках да се махна от това място. — Благодаря.

— Няма проблем. — Мъжът махна с ръка и си тръгна.

Сврях се в колата си, облегнах глава на седалката и затворих очи. Запрехвърлях всичко наново в главата си, мъчейки се да си обясня как съм успяла да я пропусна първия път, когато се качих на четвърто ниво. Единственото обяснение, което можех да измисля, бе, че съм се качила не на четвърто, а на пето. Как съм могла да допусна такава глупава грешка? Още по-лошото бе, че вече се изложих и пред Матю. Само ако не беше ми звъннал по-рано, ако не му бях споменала, че колата ми е била открадната, сега нямаше да се чувствам толкова нелепо. Знаех, че трябва да му се обадя, че съм я намерила, но не можех да се насиля да призная грешката си.