Б. Парис - Срив

Макар да шофирах съвсем бавно, се прибрах вкъщи към пет. Докато минавах през портата, тревогата отново ме стисна в лапите си и разбрах, че няма да мога да вляза, не и преди Матю да се върне, затова останах в колата. Бях спряла на сянка, ала беше толкова горещо, че отворих прозорците, за да стане леко течение. Телефонът ми даде сигнал, че съм получила съобщение, беше от Мери. Толкова се притесних за работата, която още не бях свършила, че не забелязах как минава времето. И когато колата на Матю зави по алеята, помислих, че се прибира по-рано. Бързо погледнах часовника си и видях, че вече е шест и половина. Той спря до мен, а аз извадих ключовете от стартера и излязох, преструвайки се, че току-що съм пристигнала.

— Изпреварих те — казах с усмивка.

— Изглеждаш разгорещена — отбеляза той, след като ме целуна. — Не беше ли включила климатика на колата?

— Ходих само до Браубъри, затова реших да не го включвам за краткия път обратно.

— На пазар ли беше?

— Да.

— Купи ли си нещо хубаво?

— Ами не.

Тръгнахме към входната врата и той отключи с неговите ключове.

— А къде ти е чантата? Матю кимна към празните ми ръце.

— В колата. — Бързо влязох в къщата. — Ще я взема след минутка, първо искам да пийна нещо.

— Чакай, нека изключа алармата! О, не е включена. — Усетих го как се мръщи зад гърба ми. — Включи ли я, когато излезе?

— Не, не сметнах за нужно, понеже нямах намерение да отсъствам дълго.

— Предпочитам за в бъдеще да го правиш. След като вече имаме аларма, най-добре да я използваме.

Оставих го да се качи и да се преоблече, докато приготвих чай и го сервирах в градината.

— Само не ми казвай, че си излизала с тези обувки — ужаси се той, когато дойде при мен след няколко минути. Сведох очи към нозете си. Не исках да му причинявам допълнителни тревоги, затова се засмях престорено.

— Не, преди малко ги обух.

Той се усмихна и седна до мен, протягайки дългите си крака.

— Какво друго прави днес, освен че си била на пазар?

— Подготвих още няколко урока — излъгах, докато мислено се питах защо не му споделям, че случайно съм срещнала Джон.

— Това е хубаво. — Той погледна часовника си. — Седем и десет. Когато си изпиеш чая, можеш да си смениш обувките и ще те заведа на вечеря. Искам да започнем уикенда с добро настроение.

Стана ми тъжно, защото още се чувствах сита след обяда с Джон.

— Сигурен ли си? — попитах неуверено. — Не предпочиташ ли да останем у дома?

— Не, освен ако не си запазила от твоето къри от онзи ден.

— Съжалявам.

— Значи е време да идем на ресторант.

— Добре — съгласих се аз, облекчена, че не бе предложил да похапнем спагети в „Костело“.

Качих се да се преоблека и взех една малка чанта от гардероба, която скрих под жилетката си, а докато той настройваше алармата, изтичах до колата и се престорих, че я взимам от седалката. Отпътувахме към Браубъри и намерихме места в любимия ни индийски ресторант.

— Познаваш ли новия ни съсед? — попитах, докато разглеждахме менюто. — Говорил ли си изобщо с него?

— Да, вчера, когато оглеждах пътя и чаках да се върнеш от Касъл Уелс. Той мина край къщата и се заприказвахме. Изглежда, жена му го е напуснала точно преди да се преместят тук.

— Къде отиваше?

— Какво имаш предвид?

— Спомена, че минавал край къщата.

— Ами вървеше към неговата. Сигурно е бил на разходка. Казах му, че ще го поканим на вечеря някой ден.

Сърцето ми спря за миг.

— А той съгласи ли се?

— Да, с удоволствие щял да дойде. Нямаш нищо против, нали?

Сведох очи към менюто, преструвайки се, че го разглеждам.

— Стига точно този мъж да не е убиецът.

Матю избухна в смях.

— Шегуваш се, нали?

— Разбира се. — Насилих се да се усмихна. — Е, какъв човек ти се видя?

— Приятен на вид.

— На колко години е?

— Не знам, малко над шейсетте, предполагам.

— Не ми се стори толкова възрастен, когато за пръв път го забелязах.

— Пенсиониран пилот е. Сигурно знае как да се поддържа във форма.

— Попита ли го защо все стои пред къщата ни?

— Не, тогава не знаех, че го прави. Но ми спомена, че смята къщата ни за много красива, може да й се е възхищавал. — Погледна ме и се намръщи. — Наистина ли все стои пред къщата?

— Виждала съм го няколко пъти.

— Е, няма как да бъде арестуван за това — подметна той предупредително, сякаш беше отгатнал накъде клоня с въпросите си.

— Не съм казала такова нещо.

Матю ми се усмихна насърчително.

— Да изберем какво да похапнем, какво ще кажеш?