Б. Парис - Срив

Доктор Дийкън си тръгна, заръчвайки на Матю да ме кара да си почивам и да му се обади, ако положението се влоши. Прекарах остатъка от вечерта сънливо отпусната на дивана, докато Матю гледаше телевизия до мен, хванал ръката ми. Когато предаването свърши, той изключи телевизора и ме попита дали има нещо друго, което да ме тревожи.

— Ами цялата работа, която трябва да приключа преди началото на учебната година — отговорих аз и очите ми се напълниха със сълзи въпреки хапчетата.

— Но вече си подготвила доста уроци, нали?

Лъжите ми се обръщаха срещу мен.

— Няколко, но имам още много, а не съм сигурна, че ще успея да се подготвя навреме.

— Ами не би ли могла да помолиш някой да ти помогне?

— Няма как, всички си имат достатъчно задачи.

— Мога ли аз да помогна?

— Не, не става. — Погледнах го безпомощно. — Какво ще правя, Матю?

— Ами ако сама не се справиш, наистина не знам.

— Просто съм толкова уморена, че…

Той приглади косата ми.

— Ако ти е трудно, защо не поискаш да работиш на половин ден?

— Не мога.

— Защо?

— Вече е прекалено късно да ми намерят заместник.

— Глупости! Ако ти се случи нещо, ще им се наложи.

Изгледах го втренчено.

— Какво имаш предвид?

— Това, че няма незаменими хора.

— Но защо спомена, че нещо може да ми се случи?

Той се намръщи.

— Просто се опитвах да защитя тезата си — ако например си счупиш крак или те блъсне автобус, тогава ще трябва да ти намерят заместник.

— Но ти го каза, сякаш знаеш, че ще ми се случи нещо — настоях аз.

— Не ставай смешна, Кас! — Гласът му бе рязък и гневен и аз потръпнах, защото не се случваше често да повиши тон. Той усети потръпването ми и въздъхна. — Просто така е думата, нали?

— Извинявай — отроних тихо. Хапчетата вече бяха прогонили паниката и ме водеха към съня.

Той ме прегърна и притисна към себе си, но се чувствахме неловко.

— Просто си помисли дали да не поговориш с Мери за работата ти на половин ден.

— Или изобщо да не се връщам — чух се да изричам.

— Това ли искаш, да спреш напълно работа? — Той се дръпна леко назад и ме погледна учудено. — Във вторник ми сподели, че нямаш търпение да се върнеш в училище.

— Просто не знам дали ще успея да свърша всичко, което се очаква от мен, особено когато съм в това състояние. А дали да не поискам още няколко седмици отпуск и да се върна в средата на септември, след като се почувствам по-добре?

— Не съм сигурен, че ще ти позволят, освен ако доктор Дийкън не заяви, че не си способна да работиш в момента.

— Мислиш ли, че би го направил? — попитах аз, макар някакъв глас вътре в мен да ми подсказваше, че трябва да спра и да не забравям за обажданията, за Джейн и че не съм в безопасност у дома. Но не можех да задържа съзнанието си върху тези мисли достатъчно дълго, че да се съсредоточа.

— Би могъл. Нека да видим как ще се справяш с хапчетата. Има още две седмици до началото на учебната година. След като почнеш да ги вземаш редовно, вероятно ще се почувстваш много по-добре.

Входната врата се затвори след Матю. От спалнята чух как запали колата, премина през портата и после се изгуби нататък по пътя. В къщата се възцари тишина. С мъка се надигнах до седнало положение, пресегнах се към двете прасковени на цвят таблетки, които бяха сложени на таблата със закуската ми, и ги пъхнах в уста, преглъщайки ги с портокалов сок. Не докоснах обаче двете филийки препечен черен хляб, които бяха разрязани по средата и артистично подредени на таблата, а не просто струпани една върху друга, както и купичката кисело мляко с мюсли. Вместо това се облегнах на възглавниците и затворих очи.

Матю беше прав. След като започнах да вземам хапчетата редовно, се чувствах много по-добре. Животът ми се бе подобрил драстично през изминалите дни — седмица или две?

Отворих очи и се взрях в часовника, за да видя коя дата сме. Петък, двайсет и осми август, значи бяха минали тринайсет дни. Може и да не си спомнях много неща, но петнайсети август бе запечатан в паметта ми като деня, в който бях преживяла нервен срив. Това също бе и рожденият ден на мама. Спомних си го едва след като доктор Дийкън си тръгна онази нощ. И когато осъзнах, че не съм отишла да сложа цветя на гроба й, отново ужасно се разстроих. Обвиних и Матю, че не ми е напомнил. Което съвсем не беше честно, понеже никога не му бях споделяла коя е рождената й дата. Той се въздържа да ми напомни за пропуска, а само каза, че мога да отида на сутринта.