Б. Парис - Срив

Още не бях отишла, защото, чисто физически, не можех. Вземах две хапчета, преди да си легна, за да мога да спя цяла нощ, а всяка сутрин, преди да излезе, Матю ми носеше още две заедно със закуската. Той прост следваше указанията на доктор Дийкън, че трябва да си почивам. Така тревогата, която винаги изпитвах, след като той тръгнеше на работа, вече бе притъпена, докато се изкъпя и облека. Лошото беше, че към обед вече се чувствах толкова отпусната, че ми беше трудно да направя и крачка. Прекарвах по-голямата част от деня си в някакъв полусън, просната на дивана, докато телевизорът бе включен на канала за пазаруване, защото не можех да събера енергия да го превключа. Понякога, сякаш на заден план, чувах да звъни телефонът, но това едва достигаше до съзнанието ми. И понеже никога не вдигах, обажданията ставаха все по-редки. Той продължаваше да ми звъни, колкото да ми покаже, че не ме е забравил, но ми беше приятно да си представям раздразнението му, задето не можеше да ме намери.

Животът беше лесен. Хапчетата, колкото и силни да бяха, ми позволяваха да функционирам на някакво елементарно ниво, защото прането не се трупаше, съдомиялната се оказваше заредена, а къщата беше разтребена. Никога не си спомнях да съм вършила някое от тези неща, което би трябвало да ме тревожи повече, защото означаваше, че хапчетата тотално объркват и без това несигурната ми памет.

Ако бях по-разумна, щях да намаля дозата наполовина.

Ако бях по-разумна, нямаше обаче изобщо да имам нужда от хапчета.

Може би ако хапвах малко повече, те нямаше да ми въздействат толкова силно, ала, изглежда, бях изгубила и апетит заедно с ума си. Закуската, която Матю ми носеше, винаги отиваше в коша и пропусках обяда, защото бях твърде сънена, за да ям. Така че единственото ми хранене за деня беше вечерята, която приготвях и за двама ни.

Матю нямаше никаква представа как прекарвам деня си. Тъй като действието на хапчетата отслабваше около час преди той да се прибере, имах време да проясня съзнанието си, да се среща, да сложа малко грим и да приготвя нещо за вечеря. А когато ме попиташе какво съм правила, винаги измислях нещо: шетала съм из къщата или съм подреждала гардеробите… От моя гледна точка неведението беше благословия.

Исках да забравя напълно целия външен свят. Получавах много съобщения от Рейчъл, Мери и Хана, които ме канеха на кафе, и от Джон, който искаше да обсъдим учебните планове. Не бях отговорила на нито едно, защото не се чувствах във форма да се срещам с когото и да било, още по-малко да нищим уроци. Тези съобщения усилиха още повече напрежението, което вече ме беше обзело, и внезапно ми хрумна, че най-доброто решение би било да си изгубя телефона. Така няма да се налага да отговарям на никого. А и бездруго в къщата едва имаше обхват, така че не ми вършеше особена работа.

Отидох и взех мобилния си телефон. Имаше няколко съобщения на гласовата поща, както и три нови, ала аз го изключих, без да отворя което и да е. Тръгнах към всекидневната и се огледах къде мога да го скрия. Отидох до една от орхидеите, вдигнах я от саксията, пъхнах телефона на дъното и поставих растението отгоре му.

Въпреки действието на хапчетата, нямаше как да забравя, че имам деменция, защото винаги имаше дребни нещица, които да ми напомнят, че умът ми бавно се разпада. Вече не помнех как да настроя микровълновата фурна — един ден исках да си направя горещ шоколад, но се наложи да използвам обикновения котлон и тенджера, защото различните бутони на панела не ми говореха нищо.

А по пощата непрекъснато пристигаха разни неща, за които се сещах, че съм виждала по телевизора, но нямах спомен да съм поръчвала. Предния ден бе пристигнал поредният пакет. Матю го намери на прага, когато се прибираше от работа.

— Това беше отвън пред вратата — спокойно каза той, макар да се случваше за втори път през изминалите три дни. — Пак ли си поръчала нещо?

Извърнах лице, за да не види объркването в очите ми. Ядосвах се, че не съм поръчала нещо, което може да се побере в пощенската кутия, така че да мога да го скрия, преди той да се прибере у дома.

Пристигането на тази пратка толкова скоро след уреда за рязане на зеленчуци на спирали, който доставиха в понеделник, беше унизително.

— Отвори го и виж — казах аз, опитвайки се да спечеля малко време.

— Защо, за мен ли е? — Матю леко тръсна кутията. — Изглежда, е някакъв домакински уред.

Гледах го как разопакова пакета, докато отчаяно се мъчех да си спомня какво съм поръчала.