Б. Парис - Срив

— Знам — с благодарност изрекох аз.

Нямах търпение Матю да ми донесе закуската, за да мога отново да изпия хапчетата си. Бях забравила, че предният ден е неработен, така че не бях вземала таблетките три дни поред. Никога не ги пиех през уикенда, за да не разбере Матю колко силно ми влияят, така че просто ги криех в чекмеджето си. Освен това, когато той беше наоколо, нямах нужда от тях, за да преживея деня. Но ми трябваха нощем, иначе щях да лежа будна и да си мисля за Джейн, за престъплението и за убиеца, който още не беше заловен. И който още ми звънеше.

Няколко пъти през уикенда се улавях, че се оглеждам за таблетките и се чудех дали не мога да взема поне една само да се успокоя малко. Първият път беше в събота сутринта, когато се върнахме с колата, натоварени с покупки. Бяхме пили кафе навън и аз се бях насладила на усещането да бъда отново в реалния свят, макар и за час. У дома се захванах да прибирам покупките и тайничко се чудех как гледката на пълен с храна хладилник може да ми вдъхне увереност, сякаш владея живота си. Матю се пресегна да си вземе бира.

— Най-добре да започна с онова, с което ще завърша деня — весело подхвърли той.

— Какво имаш предвид? — попитах разтревожена.

Чудех се дали не изпитва нужда да се напие, за да може да издържи на все по-големите тревоги, които му причинявах.

— Ами ако Анди е приготвил някое от неговите кърита, със сигурност ще го полеем с бира.

Отне ми доста време да прибера сиренето в хладилника, мислейки трескаво.

— Сигурен ли си, че точно днес сме поканени у Хана и Анди?

— В събота преди неработния понеделник, така ми каза ти. Искаш ли да се обадя и да проверя? — Думите му не ми говореха нищо, но се ужасявах да не се досети, че съм забравила.

— Не, няма нужда.

Той отпи глътка бира и извади мобилния си телефон от джоба.

— Мисля все пак да проверя. Няма да навреди.

Обади се на Хана, която потвърди, че ни очакват на гости.

— Явно си обещала, че ти ще занесеш десерт — тихо изрече Матю, след като затвори.

— О, да — възкликнах аз, като се борех с паниката и се надявах, че имам достатъчно продукти поне за някакъв сладкиш.

— Мога да ида и да купя нещо от сладкарницата, ако искаш.

— Може би плодова пита с ягоди. — Приех с благодарност помощта му. — Нали нямаш нищо против?

— Не, разбира се.

Макар да избегнахме поредната конфузна ситуация, настроението ми се развали. Погледнах към календара на стената и забелязах нещо написано в квадратчето за събота. Изчаках Матю да излезе от стаята и отидох да го прочета. „Хана и Анди, седем часът.“ Помъчих се да не го приемам тежко, но ми беше трудно.

После, по време на вечерята, Хана попита дали се вълнувам от началото на учебната година. Не бях мислила какво ще кажа на познатите си, затова се възцари леко неловка тишина, докато не се намеси Матю.

— Кас реши да си почине още малко — обясни той.

Хана бе твърде учтива, за да попита за причината, но докато пиехме кафе, забелязах, че води оживен разговор с Матю. А през това време Анди ми отвличаше вниманието, като ми показваше снимки от ваканцията им.

— За какво говорехте с Хана? — попитах го в колата, докато се прибирахме.

— Нормално е да е загрижена за теб — тихо отговори Матю. — Приятелка ти е.

И внезапно изпитах огромно задоволство, че скоро ще си лягаме, за да имам причина да си изпия хапчетата.

Чух стъпките на Матю по стълбите и затворих очи, преструвайки се на заспала. Ако разбереше, че съм будна, щеше да иска да си приказваме, а аз желаех единствено хапчетата си. Той остави таблата и нежно ме целуна по челото. Престорих се, че леко се пробуждам.

— Спи си, спи… — прошепна той. — Ще се видим довечера.

Хапчетата се озоваха в устата ми още преди да е стигнал последното стъпало. Изтощена от усилията, които бях полагала през последните три дни, реших да си остана в леглото, вместо да се обличам и да слизам във всекидневната, както правех обикновено.

Сякаш само миг по-късно настоятелен звън ме изтръгна от дълбок сън. Отначало си помислих, че е телефонът, но звъненето продължи много след като телефонният секретар трябваше да се е включил и тогава осъзнах, че някой упорито натиска звънеца на вратата. Отново и отново…

Останах да лежа в леглото, без да се впечатля от факта, че има човек пред вратата. Първо, бях твърде упоена, за да ме е грижа, и второ, ако беше престъпникът, той едва ли щеше да звъни, преди да влезе да ме убие. Предположих, че вероятно беше пощальонът с нови пратки на неща, които не си спомнях да съм купувала. Едва когато започна да крещи през отвора на пощенската кутия, разбрах, че е Рейчъл.