Б. Парис - Срив

Наметнах халат и слязох да отворя.

— Най-сетне — възкликна тя с облекчение.

— Какво правиш тук? — измърморих, усещайки, че леко завалям думите.

— Днес трябваше да обядваме заедно в „Сауър грейпс“.

Изгледах я смаяно.

— Колко е часът?

— Чакай да видя. — Извади телефона си. — Един и двайсет.

— Сигурно съм заспала — измърморих аз, защото това ми се струваше по-учтиво, отколкото да призная, че съм забравила.

— След като не се появи до един без петнайсет, опитах да се свържа с теб по мобилния, но се сетих, че си го изгубила — обясни тя. — Купи ли си вече нов?

— Още не.

— Пробвах да звънна тук, но ти не вдигна, затова се притесних, че може да си закъсала с колата. Или пък да си направила катастрофа… — продължи тя. — Защото знам, че иначе щеше да ме предупредиш, ако закъсняваш. Така че реших да дойда да видя с очите си дали си добре. Нямаш представа колко се зарадвах, щом забелязах колата ти пред къщата!

— Съжалявам, че те подведох да дойдеш дотук — виновно казах аз.

— Мога ли да вляза? — Без да чака отговор, тя нахълта в коридора. — Имаш ли нещо против да направя сандвич?

Последвах я в кухнята и седнах на масата.

— Моля, заповядай.

— Не е за мен, а за теб. Изглеждаш така, сякаш не си яла от няколко дена. — Извади хляб от шкафа и отвори хладилника. — Какво става, Кас? Заминах за Сиена за три седмици, а се прибирам и не мога да те позная.

— Беше ми тежко — тихо отроних аз.

Рейчъл сложи на масата бурканче майонеза, един домат и малко сирене, после извади чиния.

— Болна ли беше? — попита тя.

Изглеждаше толкова красива с прекрасния си тен и бяла лятна рокля, че се засрамих от пижамата си и се загърнах в халата.

— Само психически.

— Не говори така. Само че наистина изглеждаш ужасно. А и гласът ти пресеква и звучи неестествено.

— Заради хапчетата е… — Облегнах глава на масата. Плотът беше хладен под бузата ми.

— Какви хапчета?

— Доктор Дийкън ми ги предписа.

Рейчъл се намръщи.

— Защо ги вземаш?

— За да мога да се справя.

— И защо, случило ли се е нещо?

Вдигнах глава от масата.

— Само убийството.

Тя ме погледна объркано.

— Убийството на Джейн ли имаш предвид?

— Защо, и друго ли има?

— Кас, това беше преди седмици!

Лицето й ми се видя леко размазано, затова примигнах няколко пъти. Но тя продължаваше да изглежда така, затова явно причината беше в мен.

— Знам, ала убиецът й още е на свобода някъде — ядосано размахах пръст.

Рейчъл ме изгледа с подозрение.

— Смяташ, че още те преследва, така ли?

— Аха — кимнах аз.

— Но защо?

Отново се облегнах на масата.

— Продължава да ми се обажда.

— Каза ми, че е престанал.

— Вярно е. Но те вече не ме тревожат благодарение на хапчетата. Даже не вдигам слушалката вече.

С ъгълчето на окото си я следях как намазва хляба с майонеза, как реже домата и сиренето.

— Тогава откъде знаеш, че е той?

— Просто усещам.

Рейчъл поклати отчаяно глава.

— Нали си наясно, че няма никакво основание за този твой страх? Тревожиш ме, Кас. Ами работата ти? Учебната година започва утре.

— Няма да се върна.

Тя спря да реже.

— Докога?

— Не знам.

— Толкова ли са зле нещата?

— По-зле дори.

Тя направи сандвича и сложи чинията пред мен.

— Изяж това, после ще поговорим.

— Може би е по-добре да изчакаме до шест часа.

— Защо?

— Дотогава действието на хапчетата ще е преминало и думите ми може да ти се сторят по-смислени.

Рейчъл ме погледна невярващо.

— Да не искаш да ми кажеш, че прекарваш така целия си ден? Какво, за бога, вземаш? Антидепресанти ли?

Свих рамене.

— Мисля, че по-скоро потискат въображението ми.

— А какво мисли Матю за тези хапчета?

— Отначало не беше твърде ентусиазиран, но постепенно хареса идеята.

Рейчъл седна до мен и взе чинията, а после ми подаде сандвича, защото аз не бях посегнала към него.

— Яж — настоя тя.

След като изядох и двете половини, й разказах всичко, което се бе случило през изминалите няколко седмици: как съм видяла ножа в кухнята; как съм помислила, че има човек в градината и съм се барикадирала във всекидневната; как съм изгубила колата си и съм поръчала бебешка количка; както и за всички онези неща, които поръчвах от канала за пазаруване едно след друго… И когато стигнах до края, видях по лицето й, че няма представа какво да каже. Тъй като вече не можеше да се преструваме, че страдам от преумора и стрес.

— Съжалявам — прошепна разстроена тя. — Как приема всичко това Матю? Надявам се, че те подкрепя.