Б. Парис - Срив

Шокът ме разтърси цялата. Втренчих се в него, чудейки се дали не бъркам. Ала не можех да греша, при положение че снимката му беше из всички вестници и по телевизията през изминалите няколко седмици. Освен това момиченцата приличаха на близначки. Инстинктът ми нашепваше да бягам, да напусна парка бързо, преди да ме види. Но после се успокоих. Той не знаеше, че аз съм човекът, който е можел да спаси живота на жена му.

Мъжът тръгна да се отдалечава от площадката, понесъл едното дете, което се беше ударило, и хванал другото за ръка. И двете плачеха, докато вървяха по алеята към пейката, където седях аз. Чувах как се опитва да ги успокои с обещания за лепенки на удареното и сладолед. Но момиченцето в прегръдките му не искаше да млъкне, разстроено от ожулените си колене, едното от които кървеше доста обилно.

— Трябва ли ви кърпичка за раната? — попитах, преди да помисля.

Той спря пред мен.

— Може би е добра идея — съгласи се с облекчение. — Имаме още доста път до дома.

Извадих кърпичка от джоба си и му я подадох

— Чиста е.

— Благодаря.

Той настани детето до мен на пейката, клекна пред нея и й показа кърпичката.

— Виждаш ли какво ми даде тази мила дама? Искаш ли да видим дали няма да помогне на коляното ти?

Той лекичко я притисна към ожуленото място, попивайки кръвта, и сълзите на детето като по чудо секнаха.

— По-добре ли си, Лоти? — попита сестричката й, взирайки се в нея с тревога.

— По-добре — кимна тя.

— Слава богу. — Съпругът на Джейн ме погледна със сериозно лице. — Представете си какво щеше да е, ако беше паднала на бетона, както ние някога като деца. — Той махна кърпичката и отбеляза: — Вече няма нищо.

Дъщеричката му се вторачи в коляното си, изглежда, остана доволна и скочи от пейката.

— Да играем — каза тя и хукна към тревата.

— Е, сега вече няма да искат да се прибираме — простена мъжът и се изправи.

— Прекрасни са — казах с усмивка. — Много са красиви.

— През повечето време — съгласи се той. — Но могат да са истински дяволчета, когато решат.

— Сигурно им липсва майка им. — Спрях насред думата, ужасена от изреченото. — Съжалявам — заекнах аз. — Просто…

— Моля, не се извинявайте — успокои ме той. — Поне не се преструвате, че не знаете кой съм. Няма да повярвате колко много хора идват в Хестън с надеждата да ме срещнат, сякаш съм известна личност. Започват разговор с мен, обикновено използват момичетата за това, а после ме питат за майка им дали не е у дома и не приготвя обяда, или пък дали е с руса коса като момичетата. Отначало, преди да се усетя, им отговарях, че е починала, а те продължаваха с въпросите и накрая им казвах, че е била убита. Преструваха се на изненадани и се вайкаха колко съжаляват, колко ужасно трябва да е било за мен. Един ден някаква жена прекрачи границата, питайки ме как полицаите са ми съобщили новината и тогава разбрах какви са. — Той поклати глава замислено. — Трябва да има специално име за такива хора, но не знам как да ги нарека. Поне магазинът и барът в селото правят страхотен оборот покрай тях — добави с горчива усмивка.

— Съжалявам — тихо повторих аз. Щеше ми се да му издам, че съм получила писмото му тази сутрин, но след казаното от него не посмях. Можеше да си помисли, че и аз, като всички останали, съм дошла в парка с надежда да го срещна случайно, особено след като нямах никаква реална причина да бъда в Хестън. Той не ме беше поканил да дойда да го видя. Станах на крака. — Трябва да тръгвам.

— Надявам се, че не е заради казаното от мен. — Под ярката слънчева светлина забелязах сиви нишки в кестенявата му коса и се запитах дали са били там преди смъртта на Джейн.

— Не, съвсем не — уверих го аз. — Просто трябва да се връщам.

— Е, благодаря, че ми се притекохте на помощ. — Погледна към тревата, където момичетата си играеха. — Всичко вече е забравено, слава богу.

— Така е… — Опитах да се усмихна, но иронията в думите му ме спря. — Приятен следобед.

— И на вас.

Отдалечих се, а сърцето ми биеше лудо и думите му, че съм му се притекла на помощ, отекваха в ушите ми. Сякаш ми се подиграваха през целия път до портата на парка, не ме оставиха на мира и докато се качвах в колата… И в крайна сметка се запитах какво, за бога, ме накара да дойда тук, ако не точно нуждата ми да получа прошка.

Какво ли щеше да стане, ако се върнех и му кажех коя съм. И му признаех, че съм видяла Джейн в онази отбивка във фаталната нощ? Дали щеше да ми се усмихне с онази негова тъжна усмивка и да подхвърли, че няма значение — по-добре че не съм спряла, защото е можело и аз да бъда убита? Или щеше да бъде отвратен от постъпката ми, да ме посочи с пръст и да извика пред всички в парка, че не съм си мръднала пръста, за да помогна на жена му. И понеже нямаше как да разбера, включих двигателя и потеглих към дома. И единственото, за което мислех, бе съпругът на Джейн и двете малки дъщерички, които беше оставила.