Б. Парис - Срив

— Но понякога не знаеш — тихо отрони Матю.

Отворих уста да се защитя, ала не посмях да проговоря.

Само ако искаше, той можеше да изреди куп примери как не мога да си спомня какво съм правила. В последвалата тишина осъзнах, че дори и да настоявам до сетния си дъх, те никога няма да повярват, че съм оставила чашата на плота.

— Съжалявам, че дойдохте напразно — промълвих сковано.

— Няма проблем. По-добре да сме сигурни, отколкото да съжаляваме после — любезно отвърна полицай Лоусън.

— Мисля да се кача и да си полегна за малко.

— Добра идея. — Матю ми се усмихна окуражително. — Ще дойда след минутка.

Полицай Лоусън си тръгна и аз зачаках Матю да се качи при мен. Когато той не се появи, слязох да го потърся. Седеше в градината и пиеше чаша вино, сякаш всичко беше наред и нямаше никакви грижи. Мигом ме обзе гняв.

— Радвам се, че не се притесняваш, задето някой е бил в къщата ни — казах аз и го изгледах невярващо.

— Стига, Кас, ако всичко, което е сторил, е да сложи чашата в съдомиялната, значи не е толкова страшно, нали?

Не можех да преценя дали е саркастичен, защото никога досега не беше ми показвал тази си страна. Един вътрешен глас ме предупреждаваше: Внимавай, не го притискай твърде много! Но не можех да сдържа гнева си.

— Ще ми повярваш само когато влезеш у дома и ме завариш с прерязано гърло!

Той остави чашата си на масата.

— Това ли си мислиш, че ще стане наистина? Някой ще дойде в къщата да те убие, така ли?

Нещо в мен се пречупи.

— Няма значение какво мисля, защото никой не обръща внимание на думите ми!

— Обвиняваш ли ни? Няма абсолютно никакво основание за всичките ти страхове, никакво.

— Той ми проговори!

— Кой?

— Убиецът!

— О, Кас… — простена Матю.

— Да, направи го! А после е бил в къщата! Не разбираш ли, всичко се промени!

Той поклати глава отчаяно.

— Ти си болна, Кас, имаш ранна деменция и страдаш от параноя. Не можеш ли просто да го приемеш?

Жестокостта в думите му ме зашемети. Нямах какво друго да му кажа, затова се обърнах и влязох в къщата. Отбих се в кухнята и изгълтах две от хапчетата си, давайки му време да ме последва. Ала той не го направи, затова се качих, съблякох се и се пъхнах в леглото.

Когато отново отворих очи, беше сутрин и внезапно събитията от предишната вечер ме връхлетяха отново. Обърнах глава към Матю, питайки се дали се е помъчил да ме събуди, когато си е легнал, за да се извини за жестоките си думи. Но леглото беше празно. Погледнах към часовника; беше осем и половина. Таблата със закуската ми беше на нощното шкафче, което означаваше, че вече е излязъл за работа.

Седнах и се озърнах да видя дали няма бележка до чашата ми със сок, но на таблата имаше само купичка мюсли, малка каничка с мляко и двете ми таблетки. Изведнъж ми призля от страх. Независимо колко пъти ме убеждаваше, че никога няма да ме напусне, че ще остане с мен, тази нова и сурова страна в характера му ме бе изненадала. Разбирах, че може да е плашещо да има съпруга, която непрекъснато натяква, че е преследвана от убиец, но не трябваше ли поне да разбере откъде идват страховете ми, преди така рязко да ги отхвърли? Като се замислех, той нито веднъж не ме бе попитал защо смятам, че убиецът ме преследва. Ако го беше направил, може би щях да си призная, че съм видяла колата на Джейн в онази нощ.

Самотни сълзи се търкулнаха от очите ми и аз се пресегнах за хапчетата и сока. Отчаяно копнеех да ги изпия, за да притъпя болката. Но не можех да спра да плача, даже и докато се унасях в дрямка… Защото единственото, което усещах, бе ужасяващо отчаяние и страх от онова, което ме чакаше в бъдещето. Ако имах деменция и Матю ме напуснеше, ме грозяха единствено години в дом за специализирани грижи, където неколцина приятели щяха да ме посещават понякога по задължение. А то щеше да свърши в мига, в който вече не можех да си спомня кои са. Сълзите ми бликаха и вече хлипах силно и окаяно, така че когато след известно време ме събуди някакъв ужасен скърцащ звук, главата ми сякаш щеше да експлодира. Емоционалното ми терзание явно бе преминало във физическа болка. Опитах да отворя очи, но установих, че не мога. Тялото ми сякаш гореше в огън и когато вдигнах ръка към челото си, усетих, че е мокро от пот.

Осъзнах, че нещо тотално не е наред и се опитах да стана от леглото, но краката не ме държаха и се свлякох на пода. Усещах как сънят ме тегли обратно, ала някакво шесто чувство ми подсказваше, че не бива да се предавам, а трябва да се съсредоточа и да се опитам да се раздвижа.