Б. Парис - Срив

А в събота — десет седмици, след като животът ми се бе разпаднал на парчета, Матю ми донесе чай в онази чаша, която бе предизвикала толкова спорове в понеделник следобед. И аз трябваше да преживея всичко отново. В мислите си ясно я виждах да стои встрани на плота… Макар че на ума ми не можеше винаги да се разчита, бях напълно убедена, че не съм я сложила в съдомиялната, преди да изляза от кухнята. А кой тогава я беше сложил? Единственият, който имаше ключ от къщата, освен мен, беше Матю. Само че той беше методичен по природа и винаги подреждаше съдовете отзад напред, а машината бе почти празна. А и ако се бе отбил вкъщи посред работния ден, щеше да си признае. Истината бе, че аз бях тази, която зареждаше съдомиялната първо от предния ред. И щом можех да взема свръхдоза, без да го осъзная, не е твърде трудно да се повярва, че съм сложила чаша в машината, без да си спомня за това.

Някак успяхме да преживеем уикенда, като Матю стъпваше на пръсти около мен, сякаш съм някаква бомба със закъснител, която може да гръмне всеки момент. Не въздъхна с облекчение сутринта, когато отново можеше да избяга в офиса си, но знаех, че му беше трудно да ме наглежда постоянно, макар че без хапчетата бях доста по-адекватна. Но случайната ми свръхдоза го бе притеснила и мисълта, че мога да направя някоя глупост, докато си е у дома, го караше да е постоянно нащрек и да не може да се отпусне.

Веднага щом тръгна за работа, аз станах, защото не исках мълчаливото обаждане да ме свари у дома. Бих могла просто да не му обръщам внимание, ала той щеше да звъни отново и отново, докато не вдигна, което накрая щеше да ме разстрои. А днес трябваше да бъда спокойна, защото исках да отида отново до Хестън и да се видя със съпруга на Джейн.

Планът ми бе да пристигна там в ранния следобед, когато беше най-вероятно близначките да спят. Спрях в Браубъри, където закусих, без да бързам и до обяд прекарах в купуване на дрехи, защото, изглежда, вече моите не ми ставаха.

Алекс не изглеждаше твърде изненадан да ме види отново на прага си.

— Подозирах, че може пак да се появиш. — Той ме покани да вляза. — Личеше си, че още нещо ти тежи.

— Можеш да ме отпратиш, ако искаш — казах аз. — Само че се надявам да не го направиш, защото ако и ти не ми помогнеш, вече не знам кой.

Предложи ми чаша чай, но аз внезапно силно се притесних от онова, което предстоеше да му споделя, и затова отказах.

— Е, какво мога да направя за теб? — попита той, докато отивахме към всекидневната.

— Ще си помислиш, че полудявам — предупредих го и седнах на дивана.

Той не каза нищо, затова си поех дълбоко дъх.

— Добре, ето какво. В деня, когато се обадих на полицията, че съм видяла Джейн жива, те направиха официално съобщение, в което молеха анонимния свидетел да се свърже с тях отново. И още на следващия ден получих мълчаливо обаждане. Тогава не си помислих нищо, ала когато на другия ден отново ми позвъни, както и още няколко пъти през следващите дни, започнах да се плаша. Не бяха от онези обаждания на сексманиаци, които дишат тежко, с такива бих се справила моментално. В слушалката цареше пълна тишина, но знаех, че има някой отсреща. Когато го споделих със съпруга си, той предположи, че вероятно от някой кол център се опитват да се свържат с номера ни. Само че оттам насетне аз започнах да живея в страх от звъна на телефона, защото… Ами просто заподозрях, че са от човека, който е убил Джейн.

Алекс не отрони и дума, издаде само някакво сумтене, но понеже не схванах реакцията му, продължих:

— Не би било трудно да ме издири по номера на колата. Когато спрях пред автомобила на Джейн, останах намясто няколко минути, така че е напълно възможно да е видял номера ми въпреки дъжда. Колкото повече ми звънеше, толкова по-уплашена ставах. Предполагах подозрението му, че съм го видяла и се опитва да ме предупреди да не го издавам на полицията. Ала единственият човек, когото бях забелязала, беше Джейн. Опитах се да не обръщам внимание на обажданията, но въпреки това той продължаваше да звъни непрекъснато, докато не вдигнех телефона. Осъзнах също и че никога не досажда, когато съпругът ми е наблизо, което ме накара да си помисля, че наблюдава къщата ни.

Толкова бях уплашена, че настоях да си сложим аларма, но той успя да се промъкне вътре и да остави визитката си в кухнята — под формата на огромен кухненски нож, точно като на снимките по вестниците. На следващия ден си помислих, че е в градината и се барикадирах във всекидневната. Изписаха ми медикаменти, които ме превърнаха в психическа и физическа развалина, ала това бе единственият начин да мога да понеса обажданията.