Б. Парис - Срив

Струваше ми се невъзможно и единственото, което ми мина през ума, въпреки замъгленото ми съзнание, беше, че сигурно съм получила удар. Включи се инстинктът ми за самосъхранение и разбрах, че имам само един шанс да се спася: трябваше да се добера до телефона. Затова се надигнах на четири крака, замъкнах се до горния край на стълбите и направо се претърколих надолу по стъпалата към коридора. От болката едва не изгубих съзнание. Със свръхчовешко усилие протегнах напред ръце и започнах да изтеглям тялото си към масичката, на която стоеше телефонът. Исках да се обадя на Матю, но знаех, че първо трябва да повикам Спешна помощ. Едва набрах номера и когато отсреща ми вдигна някаква жена, промълвих, че имам нужда от помощ. Толкова завалено говорех, та се уплаших, че няма да разбере думите ми. Тя попита за името ми и аз й казах, че е Кас, както и откъде се обаждам. Със сетни сили продиктувах адреса си, а телефонът се изплъзна от пръстите ми и изтрака на пода.

— Кас, Кас, чуваш ли ме? — Гласът беше далечен и слаб, че бе лесно да го игнорирам. Ала беше толкова настоятелен, че накрая отворих очи.

— Тя е в съзнание — чух нечий глас. — Събуди се.

— Кас, казвам се Пат и искам да ме чуеш сега, става ли? — Някакво лице се появи във фокуса на зрението ми, над главата ми. — Ще те заведем в болницата само след минутка, но би ли ми обяснила преди това тези хапчета ли си изпила? — Тя държеше кутията с таблетки, които доктор Дийкън ми бе предписал, и след като ги разпознах, леко кимнах.

Усетих много ръце да ме вдигат, после хладен въздух облъхна лицето ми и след няколко секунди вече бях в линейката.

— Матю? — тихо попитах аз.

— Ще го видиш в болницата — каза ми някой. — Можеш ли да ми кажеш колко си взела, Кас?

Исках да попитам какво има предвид, но започнах да повръщам толкова силно, че докато пристигнем в болницата, бях останала без никакви сили. И дори не можах да се усмихна на Матю, който стоеше и ме гледаше от високо с пребледняло от тревога лице.

— Ще я видите по-късно — рязко му каза една сестра.

— Тя ще се оправи, нали? — попита той толкова притеснено, че аз изпитах по-голямо съчувствие към него, отколкото към себе си.

Последваха най-различни изследвания и едва когато лекарката започна да ми задава въпроси, осъзнах: тя смяташе, че съм взела свръхдоза.

Вторачих се в нея ужасена:

— Свръхдоза ли?

— Да.

Поклатих глава.

— Никога не бих го направила.

Тя ме изгледа с пълно недоверие и аз, силно озадачена, поисках да видя Матю.

— Слава богу, че си добре. — Той се пресегна да ме хване за ръка. Погледна ме с болка в очите. — Заради мен ли, Кас? Заради онова, което казах? Ако е така, много съжалявам. Само ако бях предположил, че може да направиш подобно нещо, никога нямаше да ти говоря толкова рязко.

— Не съм взела свръхдоза — през сълзи повторих аз. — Защо всички настояват, че съм го направила?

— Ти си го признала пред парамедиците.

— Не, не съм. — Опитах се да седна. — Защо бих казала нещо, което не е вярно?

— Опитайте се да останете спокойна, госпожо Андерсън. — Лекарката ме изгледа строго. — Още сте много слаба. За щастие не се наложи да ви правим стомашна промивка, понеже вече бяхте повърнали повечето таблетки в линейката. Ала въпреки това трябва да останете под наблюдение през следващите двайсет и четири часа.

Стиснах здраво ръката на Матю.

— Тя сигурно не ме е разбрала. Жената от линейката ми показа таблетките, които доктор Дийкън ми предписа, и ме попита дали това са хапчетата, които съм взела, и аз потвърдих. Защото това са хапчетата, които пия. Не съм имала предвид, че съм погълнала свръхдоза.

— Опасявам се, че изследванията ни показват точно това — прекъсна ме лекарката.

Изгледах умолително Матю.

— Изпих само двете, които ти ми донесе със закуската, но след това не съм посягала към други, кълна се. Дори не съм слизала долу.

— Това са опаковките, които парамедиците са прибрали от дома ви. — Лекарката подаде прозрачен плик на Матю. — Бихте ли могли да потвърдите дали липсват някои таблетки? Не смятаме, че е изпила твърде много, вероятно около дузина.

Матю отвори първата от двете кутийки.

— Тя започна тази опаковка преди два дни и тук липсват осем таблетки, което е съвсем точно, защото тя взема по четири на ден, две сутрин и две вечер — обясни той. — Колкото до другата опаковка — продължи, докато проверяваше какво има вътре, — пълна е, както и очаквах. Така че не знам откъде може да си ги е набавила.