Б. Парис - Срив

Погледът ми се спря на градинарските ножици, които стояха там, където ги бях захвърлила преди два месеца, в деня, преди Хана и Анди да дойдат на барбекю. Бяха на перваза на прозореца заедно с ръкавиците ми. Реших да подкастря малко в градината. Отне ми около час да приведа розите във форма, а после продължих да скубя плевели до обяд.

Подозирах, че онзи, който ми звънеше, явно имаше твърде много време за безсмислени занимания, защото досега трябваше да се е досетил, че няма да вдигна. Опитах се да си представя що за човек е… Знаех, че да го определям като самотник, който не може да създаде трайна връзка, би било грешка. Той можеше да е примерен гражданин, семеен мъж, с куп приятели и разностранни интереси. Единственото, в което вече бях сигурна, бе, че е някой, когото познавах. Ала това вече не ме плашеше толкова, колкото може би трябваше.

Подейства ми отрезвяващо да си дам сметка, че ако не беше убийството, никога нямаше да се примиря с тези обаждания още в самото начало. Щях да му се присмея по телефона, да го нарека жалък, да го заплаша, че ако не спре да ми досажда, ще се обадя в полицията. Единствената причина да не го направя бе мисълта, че е убиецът. И бях така скована от страх, че не можех да предприема нищо. Сега си давах сметка, че и той е разчитал на тази моя боязън и това ме правеше още по-твърдо решена да го разкрия.

Към един часа по обяд позвъняванията, които бяха станали доста по-редки, внезапно секнаха. Сякаш бе решил да прекъсне, за да похапне. Или пък си беше навехнал китката от постоянното набиране на номера ми. Реших да последвам примера му и си приготвих лек обяд, доволна от себе си, задето бях успяла да остана толкова дълго в къщата сама. Ала когато мина два и половина и той още не се беше обадил, започнах да се притеснявам. Макар да бях решена да го разкрия, още не бях готова да се изправя срещу него.

Исках да мога да се защитя, в случай че реши да ме посети, затова отидох в градинския навес и взех една мотика, гребло и най-важното, големите ножици за подрязване на живия плет. След това се преместих в двора отпред, където се чувствах по-сигурна. Разчиствах една цветна леха от изсъхнали клонки, когато мъжът от къщата нагоре по пътя — бившият пилот, мина покрай мен и този път ме поздрави. Усетих, че винаги съм била твърде нервна, щом го забележа и затова този път го огледах внимателно, преценявайки що за човек е. Чувствах се много по-добре след вчерашния разговор с Алекс, а и мъжът изглеждаше тъжен, а не страховит, затова и аз го поздравих.

Занимавах се още около час в градината, като през цялото време се ослушвах за телефона. А когато свърших, преместих един от шезлонгите отстрани на къщата и реших да си почина, докато Матю се върне.

Ала не можех да се отпусна. Исках да си върна обратно живота, но това нямаше как да стане, преди да разбера кой е мъчителят ми. А за да го направя, щеше да ми е нужна помощ.

Влязох в коридора и се обадих на Рейчъл.

— Дали не бихме могли да се видим, след като свършиш работа?

— Наред ли е всичко? — попита тя.

— Да, просто ми трябва помощта ти за нещо.

— Звучи интригуващо! Да се срещнем в Касъл Уелс, ако искаш, само че няма да успея преди шест и половина. Става ли?

Поколебах се, защото не бях ходила в Касъл Уелс от онзи път, когато загубих колата си из паркинга. Но не можех да очаквам Рейчъл винаги да идва в Браубъри, след като работеше само на десетина минути от Касъл Уелс.

— В бара „Спотид кау“?

— Ще се видим там.

Оставих бележка на Матю, че отивам да си купя нов мобилен телефон и поех за Касъл Уелс. Не исках да рискувам отново с многоетажния паркинг, затова си намерих място в един по-малък и се отправих към главния търговски център. Минах до „Спотид кау“ и погледнах през прозорците да видя дали вече е пълно с хора, когато забелязах, че Рейчъл вече е седнала на маса в средата на бара. Докато се чудех защо е дошла цял час по-рано, отколкото ми каза, някакъв мъж се приближи към масата й и седна. С изненада установих, че това е Джон.

Шокирана, наведох глава и побързах да се върна обратно по пътя, по който бях дошла, далеч от „Спотид кау“. Бях доволна, че никой от двамата не ме е видял. Рейчъл и Джон. Мислите ми кръжаха във всички посоки, но само защото не бях очаквала да са заедно. А така ли беше наистина? Заедно ли бяха?

Опитах се да анализирам държанието им, доколкото ги бях видяла, и определено ми се сториха близки. Но дали бяха двойка? Колкото повече се замислях, толкова по-логично ми изглеждаше. И двамата бяха умни, красиви и забавни. Представих си ги как излизат вечер, как пийват нещо и се смеят и внезапно ме налегна тъга. Защо не бяха споделили нищо? Особено Рейчъл.