Б. Парис - Срив

— Луиз спи ли още? — попита той и я целуна.

— Лулу спи — кимна тя.

— Помниш ли дамата с кърпичките от парка?

— Оздравя ли коляното ти? — попитах аз. Тя протегна краче напред, за да видя сама. — Чудесно — усмихнах се. — Всичко е наред. — Погледнах съпруга на Джейн в очите. — Ще ви оставям вече. Благодаря ти отново.

— Надявам се, че съм ти помогнал.

— Да, така е. — Обърнах се към малката му дъщеря. — Довиждане, Шарлът.

— Ти ме помниш — доволно каза тя.

Той ме изпрати до вратата.

— Моля те, помисли какво ти казах.

— Непременно.

— Пази се.

Толкова много емоции бушуваха в мен, че бе невъзможно да шофирам, затова намерих пейка в парка и поседнах за малко. Част от страха, който ме измъчваше през последните десет седмици, откакто ме стресна първото обаждане, се бе изпарил. Макар и Матю, и Рейчъл да ми бяха казвали, че няма логика да се предполага, че точно убиецът ми звъни, те не знаеха, че съм видяла Джейн в онази нощ, затова не можеха да разберат страховете ми. Но Алекс знаеше всички факти и когато се замислех за аргументите му — за това, че обажданията няма как да са от убиеца, не можех да намеря грешка в тях. Ами убедеността му, че ми звъни мой близък?

Страхът се върна, двойно по-голям, загнезди се в мен и ме остави без дъх, сякаш за да има повече място за него. Устата ми пресъхна и разни имена започнаха да се щурат в мислите ми. Можеше да е всеки. Някой от съпрузите на приятелките ми, любезният мъж, който идваше на няколко месеца да измие прозорците, човекът от охранителната фирма, новият съсед нагоре по пътя, някой баща от училището. Мислено изредих всички мъже, които познавах, и накрая заподозрях всеки един от тях. Не се питах защо би искал подобно нещо, а си казвах: „Защо не?“ Всеки един можеше да е психопат.

Не исках Алекс да се появи с децата си в парка и да ме завари седнала там, като някоя преследвачка, затова си тръгнах. Трябваше да се прибера, но какво щях да правя, ако разбера, че някой отново е влизал в къщата? Веднъж вече беше успял въпреки алармата, но как? Някой с технически познания би могъл да го направи. Мъжът от „Сюпириър секюрити систъмс“? Спомних си, че бях намерила отворен прозорец в онзи ден, след като си бе тръгнал. Може да е направил така, че да влиза и излиза, когато си пожелае. Дали той беше мълчаливият мъж по телефона?

Не ми се връщаше у дома, затова отидох до Браубъри и намерих фризьор, който можеше да ме вземе без предварителна уговорка. Едва когато седнах пред огледалото и нямаше какво друго да правя, освен да гледам лицето си, забелязах колко зле ми са се отразили изминалите няколко месеца. Изглеждах така измъчена, че фризьорката ме попита дали не съм била болна наскоро, защото косата ми показвала признаци на стрес. Предпочетох да не й казвам, че имам ранна деменция и че само преди няколко дни съм приела свръхдоза медикаменти.

Толкова се забавих в салона, че колата на Матю вече бе паркирана пред къщата, когато се прибрах. Тъкмо се изправих пред входната врата, когато тя рязко се отвори.

— Слава богу! Къде беше? — попита той притеснен. — Разтревожих се.

— Ходих до Браубъри на покупки и да се подстрижа — спокойно отговорих аз.

— Ами следващия път поне остави бележка или ми се обади, че ще излизаш. Не може просто да хукнеш нанякъде, Кас.

Това ме засегна.

— Не съм хукнала никъде!

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, не знам. Няма да ти докладвам за всяка своя стъпка, Матю. Не съм го правила преди, няма и да започвам сега.

— Преди нямаше деменция. Обичам те, Кас, затова е разбираемо, че се тревожа. И поне си вземи нов телефон, за да мога да се свързвам с теб.

— Добре — съгласих се, поставяйки се на негово място. — Утре ще си взема, обещавам.

Когато телефонът звънна на другата сутрин, се замислих за казаното от Алекс, че телефонните обаждания може да са от човек, когото познавам. Затова вдигнах слушалката.

— Кой си ти? — попитах по-скоро заинтригувана, отколкото стресната. — Не си онзи, за когото те мислех, така че кажи.

Затворих телефона с чувството, че съм го победила, но за моя изненада той веднага се обади пак. Стоях и се чудех дали да вдигна, макар да знаех отлично, че ще звъни, докато не го направя. Но не исках да му дам каквото желаеше, нито да стоя покорно смълчана, вече не. Бях изгубила вече достатъчно седмици от живота си. И ако не исках да изгубя повече, трябваше да му се опълча.

Тревожех се, че накрая ще се огъна, затова излязох в градината, за да избягам от звъна на телефона. Замислих се дали да не го откача от контакта, за да не може да се свърже, но не исках да го гневя повече. Другият вариант бе да изляза и да се върна, когато и Матю се прибере. Но ми беше омръзнало да съм прокудена от дома си. Трябваше да измисля с какво да се занимавам.