Б. Парис - Срив

Потънала под мехурчетата, оставих ръцете си да изплуват на повърхността и се замислих за рождения й ден, когато най-сетне щях да мога да й дам ключовете за къщата на мечтите й. Трудно ми беше да пазя тайната. Беше идеално, че искаше да иде тъкмо в Ил дьо Ре за рождения си ден. Заведе ме там няколко месеца след като мама почина и двете се натъкнахме на малката рибарска хижа през втория ден от престоя ни. Тогава забелязахме табелката „За продан“, която висеше на прозореца на втория етаж.

Колко е хубава! , възкликна Рейчъл. Трябва да я видя отвътре.

И без да изчака да се чуе с брокера по недвижими имоти, прекоси малката алея и почука на вратата.

Докато собственикът ни развеждаше наоколо, веднага разбрах, че Рейчъл е влюбена в тази къща, макар да не можеше да си я позволи. За нея това беше просто далечна мечта, но аз знаех, че мога да я осъществя. И затова се заех да организирам всичко тайно.

Затворих очи, представяйки си лицето й, когато разбере, че хижата е нейна. Знаех, че мама и татко биха искали да направя точно това. Ако татко бе имал възможност да напише завещание, със сигурност би оставил нещо за Рейчъл. И ако мама беше запазила разсъдъка си към края, също би постъпила така.

Изведнъж някакъв трясък прекъсна мислите ми. Стреснато отворих очи и цялото ми тяло се скова. Инстинктивно разбрах, че нещо не е наред. Лежах възможно най-тихо, заслушана напрегнато през открехнатата врата по посока на звука, който ми бе подсказал, че не съм сама в къщата. Думите на Хана, че убиецът на Джейн се спотайва някъде наоколо, изникнаха в ума ми. Спрях да дишам и дробовете ми, лишени от кислород, болезнено се свиха. Изчаках, но не последва нищо.

Помръдвайки съвсем плавно, така че да не разплискам излишно водата, внимателно вдигнах ръка над пяната. Присегнах се към мобилния телефон, който стоеше подпрян нестабилно на ръба на ваната, близо до кранчетата. Но не можех да го достигна и докато се приближавах бавно към него, се подхлъзнах, а водата се разплиска толкова шумно, сякаш вълни се блъскаха в брега. Уплашена, че сама съм привлякла вниманието към себе си и ужасена от факта, че бях гола, изскочих внезапно от ваната и разплисках навън половината вода. Хвърлих се към вратата и я затворих с трясък. Звукът отекна в къщата и докато пусках резето с треперещи пръсти, чух ново скърцане, което не можах да определя откъде идва, и това само усили страха ми.

С вторачени във вратата очи, направих няколко крачки назад и сляпо посегнах да взема телефона си от ръба на ваната. Той се изплъзна от пръстите ми и изтрополи на пода. Замръзнах с протегната във въздуха ръка. Но пак не се чу нищо. Леко присвих колене и го взех. На екрана се появи часът — седем без десет — и въздухът, който не подозирах, че задържам до този момент, шумно излезе от дробовете ми от облекчение, защото Матю скоро щеше да се върне.

Набрах номера му, молейки се да успея да се свържа, защото банята беше в задната част на къщата и никога не беше сигурно дали има сигнал. Когато чух позвъняването, се разтреперих от благодарност.

— Прибирам се — бодро се обади той, явно решил, че бързам да разбера още колко ще се бави. — Искаш ли да купя нещо?

— Мисля, че има някой в къщата — прошепнах с пресекващ глас.

— Какво? — Гласът му прозвуча тревожно. — Къде си?

— В банята. Заключих вратата.

— Добре. Стой там, ще се обадя в полицията.

— Чакай! — Усетих, че се колебая. — Не съм сигурна все още… Имам предвид, ами ако няма никой? Долових само някакъв звук.

— Какво чу? Удари по вратата ли или някакви гласове?

— Не, нищо такова, просто някакво скърцане.

— Виж, остани където си, ще дойда след две минути.

— Добре — съгласих се аз. — Само побързай!

Почувствах се малко по-спокойна, след като Матю обеща да се прибере, така че приседнах на ръба на ваната. Докосването до голата ми кожа ми напомни, че още съм без дрехи, затова взех халата си от закачалката на вратата и го наметнах. Питах се дали не трябваше да го оставя да се обади в полицията все пак. Ако имаше някой в къщата, Матю също можеше да се окаже в опасност.

Мобилният ми телефон звънна.

— Тук съм — каза той. — Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Паркирах на улицата — продължи. — Ще огледам наоколо.

— Внимавай — предупредих го. — Не затваряй телефона.

— Изчакай ме.

Заслушах се притеснено как чакълът скърца под краката му, а после и как минава отстрани на къщата.

— Виждаш ли нещо? — попитах.

— Всичко ми изглежда наред. Само да проверя и в градината. — Измина около минута. — Всичко е спокойно, влизам.