Б. Парис - Срив

— Внимавай! — предупредих го отново.

— Не се тревожи, взех една лопата от градинската барака.

Откъм банята долових как проверява стаите долу. Когато пое по стълбите, понечих да отключа вратата.

— Чакай първо да проверя двете спални! — викна той. Не след дълго се върна. — Можеш да излизаш вече.

Отворих и щом го видях да стои в коридора с лопата в ръка, внезапно се почувствах много глупаво.

— Извинявай — смънках смутено. — Наистина си помислих, че има някой.

Той пусна лопатата и ме прегърна здраво.

— По-добре да си предпазлива, отколкото да съжаляваш.

— Ще ми направиш ли един от твоите знаменити джин с тоник? Добре ще ми дойде едно силно питие. Само да си облека нещо.

— Ще те чакам в градината — обеща той, пусна ме от прегръдката си и тръгна надолу по стълбите.

Навлякох джинси и тениска и го последвах. Той вече беше в кухнята и режеше лимети.

— Бърза си — отбеляза.

Ала вместо да му отговоря, аз се втренчих в прозореца.

— Ти ли го отвори? — попитах.

— Какво? — Той се обърна да погледне. — Не, беше си така, когато дойдох.

— Но аз го затворих — смръщих се. — Преди да се кача да си взема вана, затворих всички прозорци.

— Сигурна ли си?

— Да. — Разрових паметта си. Помнех как затварям прозорците във всекидневната и онзи в кабинета, но не си спомнях да съм затваряла този. — Или поне си мисля, че го направих.

— Може да не си го затворила добре и да се е отворил от течението — предположи той. — А и вероятно точно това е било скърцането, което си чула.

— Сигурно си прав — облекчено се съгласих аз. — Хайде, да пийнем по едно.

По-късно взехме бутилката с останалото от вечерята вино и се настанихме във всекидневната с намерението да го изпием, докато гледаме филм. Трудно беше да намерим такъв, който да не сме гледали.

— Ами „Джуно“? — попита той, докато преглеждаше списъка. — Знаеш ли за какво е?

— За една тийнейджърка, която забременява и търси идеалната двойка, която да осинови бебето й. Не мисля, че е за теб.

— О, не знам. — Матю грабна дистанционното от ръката ми и го остави настрани. — Отдавна не сме си говорили за бебе — усмихна се той и ме взе в прегръдките си. — Още го искаш, нали?

Облегнах глава на рамото му, щастлива от спокойствието, което ми даваше.

— Да, разбира се.

— Тогава може би е добре да задвижим нещата. Процесът явно не е никак кратък.

— Обещахме си, че ще го направим, когато мине година от сватбата ни — припомних му аз и въпреки радостта си усетих, че се мъча да отложа нещата. Защото как бих могла да мисля за дете, при положение че още докато то е тийнейджър, може да ме диагностицират с деменция като мама? Знаех, че вероятно се тревожа напразно, но би било глупаво да не взема под внимание проблемите с паметта, които имах.

— Значи е хубаво, че годишнината ни е скоро — тихо изрече той. — Какво ще кажеш вместо това да гледаме някой екшън?

Хванах се като удавник за сламка за предложението му и побързах да погледна списъка на телевизора.

— Добре, да видим какво предлагат.

Изгледахме филма, а след това започнаха новините. Както винаги, основна тема беше убийството на Джейн. Макар че ми стана неприятно, поисках да разбера дали са близо до залавянето на убиеца. Но разследването нямаше голям напредък и пред камерата застана един полицай. Ако вие или някой ваш познат сте били близо до „Блекуотър лейн “ миналия петък вечерта или в ранните часове на събота и сте забелязали колата на Джейн Уолтърс, тъмночервено рено клио, паркирано или в движение, моля, обадете се на този номер.

Сякаш гледаше право в мен, докато говореше. Ала когато добави, че хората могат да се обаждат анонимно на посочения номер, осъзнах, че това е решението на моя проблем.

Новините приключиха и Матю предложи да се качваме в спалнята.

— Ти си лягай, аз искам да видя нещо на един друг канал — казах аз, пресягайки се за дистанционното.

— Добре — съгласи се той. — Само не се бави.

Изчаках, докато се качи горе, после върнах назад новинарската емисия и записах номера на лист хартия. Не исках полицаите да проследят обаждането ми, затова щях да използвам уличен телефон. Ала това означаваше, че няма да мога да се обадя преди понеделник, когато Матю отиде на работа. И след това може би част от вината ми щеше да изчезне.

Телефонът в коридора звънна, докато Матю приготвяше в кухнята закуска, която да донесе в леглото.

— Ще го вдигнеш ли? — викнах аз откъм спалнята и се наместих по-удобно под завивките. — Ако е за мен, кажи, че ще се обадя по-късно!